— Ще отмъстя!
Беше Червената лисица.
Тя се втурна да бяга, но той започна да я преследва. Докато тичаше, пред нея се появи Брент, целият в кръв, красивата му униформа беше разкъсана, а краката — боси. Очите му я обвиняваха.
Нямаше къде да избяга. Закри лицето си с ръце, свлече се на колене и запищя. Тези хора някога я бяха обичали, а тя им бе причинила неописуема мъка… и в съня си се страхуваше от тях.
Отново се събуди. Избухване на снаряд заглуши писъка й. Беше сутрин. С мъка се изправи и изми лицето си. Повдигна очи към огледалото и видя, че тъмните кръгове под очите й са почернели още повече за изминалата нощ.
Пак си припомни, че умиращите не се интересуваха как изглежда, достатъчно им беше да се грижи за тях.
Денят сякаш нямаше край. Грант ги обстрелваше от сушата, а адмирал Портър — от реката. Заедно с ранените войници пристигаха и граждани — старци, жени и деца, попаднали в огъня. Кендъл се разстройваше най-много, като гледаше децата. Измършавели, окъсани малки създания, които не разбираха нищо. Знаеха само, че ги боли.
Най-сетне обстрелът за този ден приключи. Лекарите, които спяха през деня, се събудиха за нощната смяна. Кендъл се върна в стаичката и старателно се опита да измие от тялото си вонята на смърт и гной.
— Кендъл!
Тя чу гласа на доктор Армстронг и почукването му на вратата.
— Да?
— Идваш ли с мен?
— О! Морфинът! — Беше я помолил да го придружи. — Да, да, веднага идвам!
Тя забързано навлече една обикновена памучна рокля й отвори вратата.
— Хайде, скъпа — каза той с блясък в очите. — Тази вечер ще се разходиш с мен!
Гледката на обгорелите останки от величествените някога домове беше тъжна. Но докато крачеха из тъмните, притихнали улици, Дейвид Армстронг й сочеше различни къщи и й разправяше забавни анекдоти за някогашните им обитатели.
Във въздуха се усещаше лятото. Свежият полъх откъм реката й се струваше много приятен след зловонието в болницата.
Завиха наляво, градът и позициите на конфедератите останаха назад. Чуха тихо подсвирване, доктор Армстронг спря и силно стисна ръката й. От храстите изскочи едно момче И тръгна към тях.
— Докторе, не знам какво се е случило. Лодката се вижда, но не идва насам. Погледнете. Виждате ли я, носи се по течението. Ето, сега ще я видите — луната излиза от облаците. Защо не гребат насам? Били трябва да се е промъкнал.
Доктор Армстронг се загледа към реката.
— Не знам — рече най-сетне той. — Течението скоро ще я отнесе. Дали е успял да вземе морфина?
Кендъл погледна момчето, което беше на не повече от тринайсет, после — застаряващия доктор. Сякаш прочело мислите й, момчето отново заговори:
— Бих се опитал да я достигна, но не мога да плувам, доктор Армстронг. Мама все казваше, че ще ни съдере от бой, ако ни хване край реката.
— Аз мога да отида — предложи Кендъл.
Доктор Армстронг я загледа, сякаш беше обезумяла.
— Не, Кендъл, не мога да позволя на една жена…
— Защо? — раздразнено настоя тя. — Момчето не умее да плува, а ти, не ми се сърди, не си вече млад. Освен това си необходим на ранените в болницата.
Докато говореше, тя започна да се съблича. Трябваше да се освободи от ненужното, иначе щеше да се удави. Не смееше да каже на доктор Армстронг, че се страхува до смърт. Все още не беше опитна плувкиня. Опита се да убеди себе си, че ако не се поддава на страха, ще се справи. Лодката не беше далеч, но течението можеше да я отнесе.
— Кендъл, ще повикаме някой друг.
— Няма време. Морфинът ще изчезне при янките, а те сигурно няма да ни го опаковат и изпратят като подарък!
Тя изхлузи обувките си и тогава забеляза, че момчето я гледа с широко отворени очи. Засмя се, за да разведри атмосферата.
— Знаеш ли какво — промърмори тя и погледна гащетата и скъсания си корсаж, — ясно ми е, че това не е най-новото от журнала на Гоуди, но можем да го наречем дамски плувен костюм.
— Кендъл — доктор Армстронг плахо се опита да възрази. Но тя не го остави да се доизкаже. Шмугна се сред високите треви покрай брега на реката. През нощта водата беше студена и тя стисна зъби, като си представи какви животинки може би се спотайват в нея. Веднага протегна ръце да заплува, защото не й се искаше да стъпва повече по калното дъно. Направи няколко удара във водата и спря, ритайки яростно с крака, за да потърси с поглед малката, носена от течението, лодка. Замръзна от страх, като видя, че се намира на неколкостотин фута от нея. По-добре беше да се върне…
Но споменът за мъжете, които стенеха в операционната, я накара да продължи. Дълбоко си пое дъх и отново заплува, като се опитваше да гребе с равни удари. Спря и погледна целта си още веднъж. Беше толкова далеч! Пак пое дълбоко въздух и си припомни, че е по-добре да продължава напред, отколкото да остави крайниците си да замръзнат.