Погледна напред. Още малко… още съвсем малко.
Най-после стигна до лодката. Протегна ръка и се улови за планшира, после се облегна на дървения корпус и задиша дълбоко. Искаше да си почине, преди да се опита да се прехвърли от водата в лодката.
Обзе я чувство на гордост и щастие. Страхуваше се, но бе успяла да се добере до целта. Благодарение на нея толкова много хора щяха да намерят успокоение за болките си…
Изведнъж от гърлото й се откъсна вик — две силни груби ръце я сграбчиха и задърпаха.
— Качвай се на борда, шпионино! — весело я покани един глас.
— Не! — изпищя Кендъл и уплашено замаха срещу ръцете. Но те я измъкнаха от водата и я стовариха върху седалката в средата на лодката.
— Дяволите да ме вземат, сержанте, ако това не е жена.
— Няма да споря с вас, редник Уолкър — отвърна приятен мъжки глас. — Наистина е жена.
С отчаяние в широко отворените си очи Кендъл гледаше ту към човека в синьо, седнал на носа, ту към мъжа на кърмата, който с плавни удари на греблата сега караше лодката към отсрещния бряг.
— Почакайте! — замоли се тя. По гласа на сержанта й се стори, че той е почтен човек. — Почакайте, моля ви! Морфинът ни трябва!
— Какъв морфин? — попита сержантът и лицето му се сгърчи в хиляди бръчици. — На тази лодка никога не е имало морфин! Само огнестрелно оръжие. Заловихме човека, който се опитваше тайно да внесе оръжие във Виксбърг.
— Не разбирам… — започна Кендъл.
Сержантът се засмя.
— Съжалявам, госпожо, но вашият човек не е бил филантроп. Сигурно е решил, че ще изкара повече пари от оръжия, отколкото от лекарства. Но не се притеснявайте, той ще прекара остатъка от войната в затвора.
В затвора… мили боже! — със закъснение проумя Кендъл. Тези хора бяха янки и я водеха към позициите на Съюза. А тя седеше между двамата само по корсаж и гащета, от които се стичаше вода.
Скочи на крака и лодката се разлюля опасно. Но преди да успее да скочи във водата, сержантът я улови и тя се строполи обратно в лодката.
— Извинете, госпожо — промърмори той, — но вече си имаме доста работа с красавици като вас. Ще ви заведем при лейтенанта.
Тя не усети болката в ребрата си, там, където се беше ударила. Затвори очи, внезапно изгубила съзнание от страх.
Не можеше да каже, че са се държали зле с нея. Веднага щом стигнаха на брега, войниците й дадоха одеяло да се загърне. Ако някой отправеше към нея похотлив поглед, веднага биваше строго смъмрян.
Извървяха половин миля покрай брега, преди да я заведат на мястото, където бяха разпънати множество палатки. Хиляди мъже в синьо седяха около огньовете, но те само за миг откъсваха очи от вечерята си, за да погледнат шествието, което преминаваше между тях.
Най-сетне спряха пред една голяма палатка. Сержантът бързо се шмугна зад платнището на входа, след малко се появи отново, отметна го и подкани Кендъл да влезе.
Тя застана безмълвно с мокра, прилепнала към лицето коса. Погледна младия лейтенант, който седеше зад бюрото.
Изненада се от това, че той веднага се изправи учтиво. Усмихна й се и тя видя, че е дори по-млад, отколкото й се бе сторило в първия миг, само че лицето му бе посърнало. Очите му, живи, но уморени, имаха цвят на златен лешник.
Държеше се спокойно и авторитетно.
— Значи вие сте нашият конфедерален шпионин — промърмори той.
— Не съм шпионин — отвърна Кендъл, по-скоро уморена, отколкото разтревожена. Смело и предизвикателно срещна погледа му. — Нуждаехме се от морфин и аз заплувах към лодката, за да го взема.
— Ние открихме тази лодка пълна с оръжие.
— Разбрах.
— Така ли? А разбрахте ли, че щом я заловихме, използвахме лодката за примамка, за да разберем кой се промъква в редовете ни и краде оръжие?
— Не.
— Как се казвате, госпожо.
Тя се поколеба.
— Кендъл — промърмори. — Кендъл… Армстронг.
— Гладна ли сте, мисис Армстронг?
— Аз…
— Глупав въпрос. Кой ли не е гладен във Виксбърг?
Лейтенантът мина край нея и застана на входа на палатката.
— Редник Грийн! Донесете храна на нашата гостенка! Бързо!
— Слушам, сър!
Върна се обратно, усмихна се и вежливо й посочи сгъваем стол срещу бюрото си. Не й оставаше друго, освен да седне.
— Лейтенанте — промълви тя, — уверявам ви, че не съм шпионин. Безполезно е човек да разузнава каквото и да било сега. Виксбърг е обречен. Никаква информация не би могла да го спаси, нали?
— Да го спаси — не — отвърна лейтенантът. — Но да удължи мъките му — да. Знаем, че превозвачът на оръжие е свързан с хора на крайбрежието. А, ето я и вечерята. Заповядайте.