Искаше й се да откаже храната, но не можеше. В чинията имаше прясно говеждо. И хляб — без плесен. И масло.
— Благодаря — с разтреперан глас промълви тя и се нахвърли върху храната, веднага щом я лъхнаха апетитните миризми.
— Яжте бавно — посъветва я лейтенантът любезно, върна се на мястото си и я загледа. Изпод бюрото си извади тъмна бутилка с алкохол и я постави на масата.
— Южняшките дами имат ли нещо против глътка уиски? — с лека насмешка попита той.
— Тази тук няма — тихо рече Кендъл.
Той затърси чаша в един шкаф. Кендъл глътна наведнъж течността. Тя опари гърлото й, но я стопли. После отново се наведе над чинията. Почти не забеляза, че мъжът безмълвно я наблюдава.
— Не знам какво да правя с вас — най-после изрече той. — Тази вечер ще ви сложим в палатката до моята, под стража, разбира се. До утре хората ми сигурно ще намерят дрехи за вас. А аз ще говоря с генерала.
Кендъл остави вилицата и седна с ръце в скута си, навела поглед. Не искаше да спори с този човек. Той сигурно не вярваше, че тя е шпионин. И вероятно щеше да я освободи.
Отново се яви редник Грийн. Заведоха я в една палатка с чисто походно легло и груби, но топли одеяла.
Тя очакваше, че цяла нощ ще се върти неспокойно в леглото, но като по чудо сънят надви уплахата й и всички тревожни мисли. Заспа дълбоко, без сънища.
Събуди се от сигнала за утринен сбор и от последвалата го какофония от дрънчене и говор, докато войниците се строяваха.
Тя се уви в одеялото и се заслуша в шумовете, които долитаха от лагера на янките. Още веднъж затвори очи и се помоли: „Господи, моля те, накарай тези хора да ме пуснат, преди да разберат, че съм изчезналата съпруга на лейтенант от федералната флота.“
— Мис Армстронг, хвърлям ви една рокля. Моля ви облечете се веднага. Редник Грийн ще ви чака, за да ви доведе в моята палатка.
Кендъл затаи дъх и видя как в палатката й пада една червеникавокафява памучна рокля. Гласът беше на лейтенанта, който снощи се бе държал учтиво. Но сега в гласа му се долавяха други нотки…
Не й се искаше да напуска постелята. Изведнъж я обзе страх да се изправи срещу новия ден.
„Брент Маклейн! — ридаеше тя с безмълвен, гневен укор. — Ти взе кораба ми и настоя да не рискувам, да се държа като жена. На кораба поне можех да се бия. А тук не мога. Безпомощна съм. Ти, ти си виновен!“
Но това не беше цялата истина. Той искаше тя да остане във Флорида, в безопасния залив… а тя бе дошла във Виксбърг и наивно бе решила да улови носената от течението лодка.
„Не можех да постъпя по друг начин“ — с въздишка си помисли тя. Принуди се да стане и да облече роклята. Подозрението й, че нещо се е променило, се потвърди, щом влезе в палатката на младия лейтенант.
Той не беше сам. Двама по-възрастни офицери със сурови лица седяха от двете му страни.
Лейтенантът не се изправи. Нито я покани да седне. Гледаше я студено и обвинително.
— От лявата ми страна, госпожо, седи интендант Джордан от флотата на Съединените щати. Сигурно знаете, че обсадата на Виксбърг е плод на обединените усилия на армията и флотата ни. Интендант Джордан наскоро бе прехвърлен в нашите редици след кратък престой на островите Кий Уест. Снощи ви е видял, като идвахте. Убеден е, че ви познава. Твърди, че сте били на борда на конфедерална шхуна, която хвърлила във въздуха кораб на Съюза. Какво ще кажете по обвинението, госпожо?
— Отричам, разбира се — отвърна Кендъл, като се опитваше да говори убедително и да потисне тръпките, които я побиваха.
— Освен това — лейтенантът продължи, сякаш не беше чул думите й — имало слух, че жената, която нападала нашите кораби, била съпруга на офицер от флотата ни. Името ви, госпожо, е Кендъл Мур, а не Армстронг.
Хванаха я и знаеха, че са я хванали. Тя се чувстваше така, сякаш земята се изплъзва изпод краката й, но реши да не се издава.
Изправи гръб и рамене, повдигна леко брадичка. Лейтенантът бутна стола си назад, стана и се приближи към нея.
— Виновна сте, госпожо, за саботаж срещу въоръжените сили на Съединените щати. Наказанието за това е тежко, мисис Мур. При нормални обстоятелства бихме ви изпратили в лагер за военнопленници. Ако бях на ваше място, щях да благодаря на Бога, че съм омъжена за офицер от флотата на Съюза. Ще ви предадем под опеката на съпруга ви.
— Не! — прекъсна го остро Кендъл с леден глас.
— Моля? — Младият лейтенант изглеждаше объркан.
— Казах не. Не искам да бъда предадена под опеката на съпруга ми.
— Може би не разбирате. Другата ви възможност е затворът.
— Много добре разбирам — с хладно достойнство изрече Кендъл. — Предпочитам затвора.