Младият лейтенант се вгледа в нея. Забеляза твърдата решителност и волята в ясните сини очи. Секундите летяха.
Накрая той вдигна ръце с раздразнение. Върна се зад бюрото си и надраска нещо на лист хартия.
— Това ме огорчава — с пресипнал глас каза той. — Никога не съм предполагал, че ще осъдя жена на подобна участ. Мисис Мур, помислете още веднъж. Съпругът ви сигурно ще ви се сърди, но тъй като сте негова жена пред Бога…
— Не, лейтенанте — твърдо го прекъсна Кендъл. — Няма да променя решението си.
Младият човек трепна. Сложи подписа си върху хартията.
— Редник Грийн! — извика той, без да сваля поглед от Кендъл.
Войникът веднага се появи и отдаде чест. Лейтенантът нави заповедта на руло, завърза я и му я предаде.
— Сержант Матлинг отговаря за конвоя. Мисис Мур трябва да бъде отведена в Кемп Дъглас в Чикаго. Ще бъде задържана там до края на войната.
Кемп Дъглас. Кендъл усети как сърцето й се свива. Мястото бе известно като най-страшния затвор на Севера, където въшки, болести и глад съсипваха хората…
Устните й затрепериха, тя здраво ги стисна и с усилие на волята задържа брадичката си високо вдигната. Дори Кемп Дъглас бе за предпочитане пред Джон Мур…
Поне така си мислеше, докато не пристигна в затвора четири дни по-късно. Адът сигурно не можеше да се сравнява с Кемп Дъглас.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Кендъл щеше да помни вонята в Кемп Дъглас до края на вота си, а може би и след това.
Младите войници, които отговаряха за преместването й, предупредиха, че началникът на затвора е деспот, според когото непокорните южняци трябва да бъдат подложени на мъчения. Но условията в лагера сами гарантираха мъките на затворниците, нямаше нужда от допълнителни усилия.
Ала когато пред погледа й се появиха безкрайните стени на затвора и редиците от мрачни постройки, тя усети, че й прилошава и краката й се подгъват.
Пристигнаха следобед и след като порталът се отвори, за да ги пропусне, тя видя, че няколко затворника се разхождат в широкия двор между постройките. „Изглеждат по-зле от градински плашила“ — помисли си тя. Бяха в окаяно състояние — мършави, окъсани и мръсни.
Не й се наложи да наблюдава дълго тази гледка — заведоха я право в кабинета на началника.
Той дори не вдигна поглед към нея, докато преглеждаше документите й.
— Пратете я при затворниците от Джорджия — кратко нареди той.
— Сър — редник Грийн се покашля неловко и се опита да възрази, — затворничката е мисис Мур!
— Щом е пожелала да се бие с южняшките си приятели, нека сега да гние с тях. — Най-после той насочи поглед към нея и презрителна усмивка разтегли брадясалото му лице. — Струва ми се, че тя предпочита компанията на тази измет пред своя съпруг янки. Хайде. Отведете я. Нека сама разбере какви кавалери са тези негодници. Повечето от тях не са виждали каквато и да било жена в продължение на месеци. Да видим дали все още ще изпитва желание да се бие за Юга, след като прекара няколко нощи с тази сган.
Поведе я не редник Грийн, а помощникът на началника.
Кендъл се отскубна от ръцете му и се върна обратно при човека зад бюрото.
— Капитане? — със звънлив глас се обърна към него.
— Какво има? — той вдигна очи и бавно я огледа.
Кендъл се изплю на пода.
— Предпочитам да бъда изнасилена от хиляда южняка, вместо да бъда докосната от един-единствен янки.
— Махнете я оттук — изръмжа началникът. — Скоро ще запее друга песен.
Напълно е възможно — помисли си Кендъл след миг.
Поведоха я покрай дълга редица от еднакви постройки. Стигнаха до една заключена врата, отвориха я и я блъснаха вътре.
Трябваше й известно време, за да привикнат очите й към мрака след ярката слънчева светлина. Когато това стана, тя потръпна от ужас.
В тясното помещение бяха натъпкани около трийсетина души. Мръсни, парцаливи, измършавели, небръснати и противни. Лъхна я миризма на изпражнения. В ъгъла се беше събрала застояла вода, която се стичаше от пукнатина в тавана.
Мъжете, които отвърнаха на изпитателния й поглед, изобщо не приличаха на войници от великата армия на Конфедерацията. Някогашните им униформи бяха неузнаваеми.
Приличаха на свирепи хищници. Впиваха в нея погледи като гладни плъхове. Един от тях, приличащ на скелет, се надигна от пода и пристъпи към нея.
— Дяволите да ме вземат! Това е жена!
Той се приближаваше все повече, обикаляше около нея, а безжизнените му пожълтели очи проблясваха от любопитство.
Кендъл отстъпи назад към вратата, която вече беше затръшната и заключена. Подпря се на нея и отвърна на учудения му, прехласнат поглед.