Кендъл се намръщи.
— Май имам въшки.
Бю се засмя.
— Цяло чудо щеше да е, ако нямаше. Всички страдаме от тая напаст.
Кендъл се усмихна за миг, после пак се намръщи.
— Бю, двете страни не разменят ли вече пленници? Има ли надежда да излезем оттук?
Той въздъхна.
— Боя се, че надеждата е малка. Генерал Грант се опасява, че ние веднага ще се върнем на фронта и ще му се наложи да унищожи цялото население на Юга, за да спечели войната. Той знае, че неговите момчета страдат в нашите затвори. Знае дори, че много от тях ще умрат. Но може да получи нови попълнения за редовете си, без да прибягва до освободените пленници. А нашият Робърт Ли не може.
— Значи няма надежда — промълви Кендъл.
— Има надежда, Кендъл. Винаги има. И янките са хора, и те не изпитват удоволствие да ни гледат как гладуваме и страдаме. Обзалагам се, че много от тях могат да бъдат подкупени, стига да има с какво. Аз…
Бю не довърши мисълта си, защото двамата отправиха поглед към вратата на помещението. Чуха щракването на тежката ключалка. С любопитство погледнаха войника, който влезе.
— Мисис Мур! — Очите му пробягнаха по посърналите лица на затворниците и се спряха върху Кендъл. — Има бележка за вас.
Кендъл стана с мрачно лице и взе бележката от тъмничаря.
Бю застана до нея.
— Какво е това?
— Не знам — смутено промълви тя и разкъса плика. Зави й се свят, като видя строгия почерк на мъжа си.
Адът сега започва. На първи септември ще дойда в Чикаго, за да те взема със себе си. Нашият добросърдечен президент, мистър Линкълн, беше потресен, като разбра, че една дама се намира в Кемп Дъглас. Споменавай в молитвите си мистър Линкълн, Кендъл.
— Какво има? — попита я Бю, като видя, че лицето й пребледнява.
Кендъл се облегна на рамото му и той взе листа от ръцете й. Прочете написаното.
— Кендъл, ти ще излезеш оттук. Това е чудесно!
Тя поклати глава, неспособна да отговори.
— Ти… не разбираш — промълви най-сетне тя. — Той ще ме убие!
— Не, Кендъл, никой мъж не може да ти се разгневи чак толкова, че да те убие. Той сигурно ще те разбере. В тази война често се случва брат да се бие срещу брат, и син — срещу баща.
Кендъл отново поклати глава.
— Джон не е като останалите. Той не познава значението на думата „милост“.
Избухна в плач на рамото му и докато той я утешаваше тя му разкри историята на живота си. Разказа му за бягството Чарлстън — толкова време оттогава! — и за Червената лисица, и за индианците, и всичко за Брент.
— Брент Маклейн? — недоверчиво попита Бю. Кендъл не забеляза недоверието му. Кимна. — Чувал съм, че бил истински герой. И ми се струва — гласът му омекна, — че е много влюбен в теб.
Кендъл се засмя през сълзи.
— Не е влюбен, Бю. Той ме изостави.
— Но, Кендъл, той е морски офицер. Трябва да се подчинява на заповедите. — Бю се подвоуми за миг. — Маклейн… Тук има един Маклейн. Лейтенант Стърлинг Маклейн.
— Това сигурно е брат му — промълви Кендъл, зарадвана, че е жив — все още. — Ранили го тежко при Шарпсбърг миналата година.
— Сега изглежда добре. Поне колкото нас — добави Бю с гримаса. — Говорих с него няколко пъти. Понякога ни изкарваха, заедно на двора — войниците от Флорида и от Джорджия.
— Радвам се, че е добре — прошепна Кендъл. — Разбрах от една… приятелка, че е ранен и че баща им бил сред изчезналите. Сигурно го смятат за загинал. Толкова съм щастлива, че Стърлинг се е възстановил.
Бю сложи ръце на раменете й и се вгледа в очите й.
— Кендъл, казваш, че Брент те е изоставил наскоро след като се е върнал от Шарпсбърг. Скъпа, не разбираш ли как се е чувствал тогава? Мога да ти кажа какво си е мислил.
— Какво? — равнодушно попита Кендъл.
— Току-що е бил изгубил баща си и брат си. Не е могъл да понесе мисълта, че могат да те заловят или убият. Битката при Шарпсбърг беше ужасяваща. Поголовна сеч. Нищо чудно, че е бил разярен от това, че ти поемаш такива рискове. Не е искал да изгуби и теб. Тръгнал си е, защото те е обичал, а не е можел да те спре отново да се хвърлиш в боя.
Кендъл сви рамене.
— Съмнявам се. Не съм го виждала цяла година. Сигурно не помни вече как изглеждам. Ха! Не вярвам да ме познае сега. Дори майка ми няма да ме познае. — Тя тъжно изхлипа. — Той изобщо не се върна повече… а аз го послушах и станах болногледачка, както подобава на една жена. Янките ме заловиха по чиста случайност… Но какво ли значение има това? — глухо въздъхна тя.
Беше толкова уморена от сълзите си, че всичко й беше безразлично. Облегна се на рамото на Бю и затвори очи.
— Сега поне знаеш защо Джон ще ме убие — прошепна тя.