— Не губи надежда, Кендъл — отвърна й той и се загледа пред себе си. — Никога не губи надежда. Ще измислим нещо. Обещавам ти.
— Няма значение — каза тя. В този миг наистина нищо нямаше значение за нея. Войната, гладът, болестите — това беше животът й. И Джон… страшен като глада и епидемиите. Нищо друго не й оставаше.
А някога притежаваше толкова много! Златното време на надежди и щастие…
Брент. Все още го виждаше ясно в съзнанието си болезнено ясно. Все още го обичаше. С цялото си сърце и душа… Но беше сигурна, че никога вече няма да го види.
Джон Мур идваше да я вземе. Не усети как започна да се моли на Бога дните й в Кемп Дъглас никога да не свършват.
— Толкова съм уморена, Бю.
— Почини си — меко отвърна той. Не каза нищо повече. Остави я да спи на рамото му.
Тя потъна в дълбок сън и той внимателно положи главата й на пода. Намери бележката, която бе паднала на земята, и помоли мъжете да му дадат молив. На хартията нямаше много място, затова внимателно обмисли думите си.
Остана доволен от написаното и заопипва ризата си. В подплатата на едно малко джобче той откри това, което търсеше. Последната му златна монета. Сви я грижливо в дланта си и се загледа към вратата в очакване да дойде надзирателят от нощната смяна. Той беше най-добродушният от тъмничарите, имаше шест деца и винаги се нуждаеше от пари. Бю си помисли, че ако му обещае още много златни монети, имаше шанс бележката му да излезе от затвора.
Можеше само да се моли писмото му да стигне навреме. „Но дори и да стигне, какво от това?“ — питаше си той. Брент Маклейн беше геният на флотата, но не беше магьосник. Как можеше да измъкне Кендъл от Кемп Дъглас? Янките вероятно щяха да го застрелят на място.
Островите Флорида Кийс
18 август, 1863
Шхуната се носеше на крилете на вятъра, после рязко зави наляво и изчезна зад острова.
Загледан в тази точка между синия океан и синьото небе, където преди малко се намираше шхуната, Травис Деланд прокле лошия си късмет.
Предчувстваше клопка. Не беше успял да види името на шхуната, а на мачтата й нямаше флаг. Ако притежаваше малко разум, трябваше да се върне назад.
Въздъхна. Беше получил изрична заповед на всяка цена да спре всички, които се опитват да пробият блокадата.
Ако успееше да спре притока на провизии към гладуващия Юг, Северът щеше да спечели войната. Но дръзки капитани се промъкваха под носа на федералните кораби и сновяха между стотиците острови и дивото крайбрежие на Флорида.
— Капитане? — обади се лейтенант Хансън откъм щурвала.
Травис поклати глава и отново въздъхна дълбоко.
— Последвайте шхуната, лейтенанте. Най-много да ни мамят. Но не бива да позволяваме на врага да избяга.
Травис стоеше нащрек. Ясно си спомняше един подобен случай. Тогава беше попаднал право в капана, заложен от Брент Маклейн…
Завиха покрай носа на острова. Пред тях беше шхуната. Изведнъж Травис усети разтърсващ удар; килът на кораба му бе остъргал коралов риф.
По дяволите! — изруга той ядно. Пак го бяха подмамили. Той излая някаква заповед на екипажа и се загледа към шхуната.
Тя беше издигнала бяло знаме. Травис се намръщи и примижа срещу заслепяващите лъчи на лятното слънце. Върху името на шхуната бяха нанесли слой боя и над нея не се вееше друго знаме освен бялото. Едва ли се предаваше!
Примирие? Той огледа формата на шхуната и сърцето му замря. По всяка вероятност това беше „Джени Лин“, корабът на Маклейн.
— Спуснете лодка — рязко нареди той.
— Слушам, сър. Да ви придружа ли? — попита го Хансън.
— Не, ще отида сам.
— Може да е опасен капер?
Травис се изсмя.
— Капитанът на този кораб е най-опасният човек, когото познавам. Но не и за мен.
След петнайсет минути вече стоеше пред Брент Маклейн.
Южнякът беше без риза. Загорял, жилав, със стоманени мускули. Дълбоките бръчки около очите му бяха единствените белези, които войната бе оставила върху него.
Хората му стояха мълчаливо край него, докато Травис се изкачваше на борда. Брент Маклейн му подаде ръка. Странно, но Травис се почувства така, сякаш се ръкуваше със стар приятел.
— Заповядайте в каютата — кратко изрече Брент. После бързо се извърна, не толкова да поведе госта си, колкото да овладее внезапното вълнение, което го бе обзело.
Ужасно се страхуваше, че няма да открие Деланд навреме.
Съобщението от Кемп Дъглас стигна до него чак на десети август. За щастие току-що се бе върнал в Ричмънд. Господи! Какво щеше да стане, ако в това време се намираше в Лондон или на Бахамските острови? Не му се мислеше за това. Все пак беше в Ричмънд. И стигна до островите Кийс за три дни, а янките го следваха непрекъснато по петите. Още пет дни на тревога и безумен страх му бяха необходими, за да намери и хване натясно Травис Деланд. А това бе само началото. Не биваше да изпада в паника. Всичко трябваше да тръгне като по часовник.