— Извинете ме — повтори Стърлинг. — Не исках да ви изплаша. Аз съм Стърлинг Маклейн.
— Знам — меко отвърна тя. — Приличате на Брент.
Стърлинг се усмихна:
— Не, той прилича на мен. Аз съм по-големият.
С радост видя как устните й се извиха в усмивка. Наистина беше красива.
Стърлинг се покашля.
— Майор Рандъл ми е говорил за вас. Той е много разтревожен. Ние… всички се тревожим. Вразумете се! Майорът казва, че от една седмица не се храните. Май искате да умрете. Не правете това, Кендъл. Войната така или иначе ще свърши. Ще се намерят хора, които да ви помогнат. Освен това… Брат ми ви обича.
— Цяла година не съм виждала брат ви — тихо продума Кендъл.
— Това не променя нищо. Познавам го.
„Наистина?“ — чудеше се Кендъл. Отчаянието отново я обзе. Имаше ли значение? Никога вече нямаше да го види… Опита се да се усмихне на Стърлинг Маклейн.
— Не се тревожете за мен. Ще се оправя. Напоследък нямам голям апетит. — Тя се помъчи да се засмее, но звукът приличаше повече на грачене. — Трябва да признаете, че храната тук едва ли може да се нарече апетитна!
— Пазете силите си — горещо настоя Стърлинг. — Никой не знае какво му готви бъдещето…
Изведнъж думите му секнаха. Кендъл с любопитство погледна напрегнатите му черти. Забеляза, че се взира в средата на двора, и учудено свъси вежди. Мършавото му лице грейна от изумление. Той тръгна през двора, като леко накуцваше. После се затича и накуцването му стана още по-явно.
Кендъл го погледа известно време, после сви рамене, като разбра, че той просто е отишъл да поздрави някакъв затворник. Августовското слънце блестеше в очите й и тя успя да различи човек в окъсана сива униформа. Унинието отново я обхвана и тя се загледа с невиждащи очи в земята.
След миг един силует закри слънцето. Сърцето й спря помисли, че янките са дошли да й кажат, че Джон…
Страхът й изчезна, щом плъзна поглед нагоре по сивите панталони. Този затворник явно беше нов. Много по-здрав от останалите. Все още имаше жили и мускули и…
— О, Господи! — разтрепери се тя.
Гледаха я две сиви очи. Стоманеносиви, без никакъв син оттенък. Недоверчивият й поглед срещна едно лице, познато като диска на слънцето и като него изпълнено с гореща, лъчиста сила. Брент… Тя примигна, но това не беше мираж, той стоеше пред нея от плът и кръв със своята груба красота и увереност.
Колко безкрайни нощи беше копняла по него, беше жадувала само да го зърне! И сега беше тук…
А тя изглеждаше ужасяващо. Измършавяла, измъчена и мръсна. Гърдите й бяха хлътнали, тялото й приличаше на скелет. Косата й беше разрошена и объркана, кожата — смъртно бледа.
— Брент? — прошепна тя. — О, не… не!
Кендъл се изправи с мъка и се притисна към стената. Закри лицето си с ръце, от очите й потекоха сълзи и ридания разтърсиха тялото й.
— Не! — отново извика тя ужасена, намери сили и побягна. Той улови ръката й, дръпна я назад и я притисна към гърдите си.
— Кендъл… — промълви той.
Не забелязваше мръсотията по лицето й, нито се интересуваше, че блясъкът на косата й е изчезнал. Не обръщаше внимание на това, че е слаба и мършава, а роклята й е парцалива и мръсна. Виждаше пред себе си само жената, която обичаше… и която почти бе изгубил.
— Кендъл… — повтори той и я докосна с благоговение, сгуши главата й до рамото си и погали тила й.
— Прости ми, любов моя — прошепна той. — Прости ми.
Чу се пронизително изсвирване. Времето за разходка беше изтекло. Брент се отдръпна и тревожно я погледна в очите.
— Ще се махнем оттук — обеща й той.
— Как? И как попадна тук? О, Брент, невъзможно е.
— Имай ми доверие. Сега нямам време да ти разказвам. Затворен съм заедно с кавалерията на Флорида. Ти бъди готова за тръгване. Разбра ли ме?
Кендъл кимна.
— Обичам те, Брент.
— Знам — каза той и устните му се извиха в дяволита усмивка. — И аз те обичам. Хайде, тръгвай, преди да са ни видели заедно.
Той я побутна към помещението на пленниците от Джорджия, после се обърна рязко и забърза след момчетата на Флорида, които унило се влачеха към своята постройка.
Кендъл не можеше да помръдне. Едва осъзна, че Бю се приближава до нея и я хваща за ръката. Поведе я. Краката й се движеха с него, но очите й оставаха приковани в Брент. Гледа след него, докато той изчезна зад вратата. После се остави Бю а я заведе до килията. Чу възбудените му думи:
— Той дойде! И има страхотен план, Кендъл. Всички ни ще мъкне оттук!
— Всички? — промълви Кендъл. Беше въодушевена и опиянена. Смаяна, неспособна да мисли и да върши каквото и било.
— Е, поне кавалерията на Флорида и ние. Господи, Нощният ястреб дойде. Неговото име е паролата, Кендъл — Нощният ястреб. Наостри уши. И се ослушвай.