Капакът се отвори. Очите на Брент, сурови и загрижени, се спряха върху нея. Той протегна ръце и й помогна да излезе.
За един безкрайно кратък миг я притисна към гърдите си, после я бутна в ръцете на брат си.
— Продължаваме — властно нареди той.
Кендъл се огледа. Стърлинг бе сложил ръце върху раменете й, готов да я защити от всяка опасност. Намираха се в стара гора, единствената светлина идваше от благосклонната луна. Кендъл разпозна войниците от Джорджия, които забързано помагаха на останалите „трупове“ да излязат от ковчезите. Разпозна и няколко души от кавалерията на Флорида, които случайно бе срещала по време на разходките из двора.
— Почти петдесет души сме — тихо каза Брент на мъжете, които се събраха около него. — Разделете се на групи по десет. Избирайте черните пътища и се хранете с каквото намерите из гората. Движете се на юг колкото може по-бързо и не забравяйте нито за миг, че се намирате на вражеска територия.
— Бог да е с нас — обади се Бю.
— Амин! — тихо продумаха мъжете и благодариха на Брент.
Кендъл усети как Стърлинг я побутна пред себе си.
— Да вървим, Кендъл, — тихо рече той.
— Ами Брент…
— Той ще ни настигне. Хайде!
Улови ръката й и двамата затичаха заедно. Тя чу стъпки зад себе си, но един поглед към спокойното, осветено от луната лице на Стърлинг я увери, че това са останалите от групата.
Нашествието на хората стресна нощните птици: изпълнена с живот, гората зашумя. Пътечката, която Стърлинг бе избрал, ставаше все по-тясна. Листа и клони удряха ръцете на Кендъл, корени и камъни заплашваха да я спънат. Една кукумявка, която прелетя над тях със сърдит писък, ги стресна, но продължиха да тичат. Бледото лице на луната се показваше между дърветата и им сочеше пътя.
Изведнъж Кендъл почувства, че ако направи още една стъпка, ще издъхне. Краката я боляха, игли сякаш пронизваха петите й. Сърцето й биеше лудо, а дробовете й щяха да се пръснат. Задъхана, се отскубна от ръката на Стърлинг и се облегна на един дъб.
— Стърлинг, не мога…
— Още малко, Кендъл. Аз ще те нося.
— Не! — Не можеше да позволи на един уморен от глад и страдания човек да се нагърби с тежестта й. — Нищо ми няма.
С усилие на волята продължи да тича, докато стигнаха едно сечище, оградено от мощни дъбове и гъст листак. В средата имаше стара порутена колиба, която едва се забелязваше между дърветата.
Стърлинг даде сигнал — крясък на нощен ястреб. От колибата му отвърнаха. Той улови ръката й и я задърпа към разнебитените стълби. Когато отвори вратата, тя инстинктивно се сви, но ги посрещнаха Бю и трима от войниците от Джорджия, пристигнали в колибата преди тях.
— Добре ли си, Кендъл? — загрижено попита Бю. — Джейк, донеси малко вода.
Редник Джейкъб Търнър веднага се подчини на заповедта на майора и наля един черпак от кладенеца зад колибата.
— Водата е хубава — увери я Търнър.
Тя жадно изпи половината и подаде черпака на Стърлинг.
— Къде се намираме? — тревожно попита Кендъл. — И къде е Брент?
— Той и още четирима войника от Флорида отидоха да изпратят конете и колата обратно в Кемп Дъглас, за да не събудим подозрения у янките. Тази колиба е на ваш приятел янки. Брент не ми каза нищо повече. Той уредил тук да ни чакат дрехи. Щом Брент се върне, тръгваме — каза Бю. — Лейтенант Маклейн — обърна се той към Стърлинг, — най-добре свалете тази униформа. Ще привлича вниманието като минаваме покрай фермите.
Стърлинг кимна и бързо съблече куртката. Кендъл забеляза, че окъсаните сиви униформи, които Бю и останалите носеха досега, са изчезнали и на тяхно място са се появили цивилни дрехи в кафяво и бежово.
— И за теб има дрехи, Кендъл. Ще изчакаме отвън да се преоблечеш.
Мъжете тактично излязоха от колибата. Кендъл пристъпи с любопитство към роклята, метната върху един люлеещ се стол.
Сълзи ужилиха очите й като разбра, че дрехата е нейна. Беше семпла дневна рокля от фин памук с висока яка и дълги ръкави, набрани в раменете. Често я бе носила във Форт Тейлър.
Травис… Скъпият Травис. Заедно с Брент той бе поел голям риск, за да я освободи.
— Кендъл?
Беше гласът на Стърлинг. Учтив, въпросителен.
— Почти съм готова — отвърна тя и забързано свали затворническите парцали, за да облече чистата рокля. Трябваше да се изкъпе. Вече бе свикнала с мръсотията в Кемп Дъглас, но сега…
Сега Брент беше с нея. Беше казал, че я обича, въпреки че бе измършавяла и изтощена… Сигурно миришеше ужасно.
Но удоволствието да се изкъпе трябваше да почака. Тя решително закопча кукичките на роклята и със замах отвори вратата тъкмо навреме, за да види, че Брент и четиримата кавалеристи от Флорида приближават колибата. Сърцето й спря да бие, прииска й се да се втурне към него и да го прегърне, но… едновременно с това имаше желание да се скрие. Знаеше, че все още положението им е отчаяно и че най-важното беше да оцелеят. Въпреки това не можеше да понесе Брент да я гледа такава — изпита, бледа, едва напомняща за онази изискана дама, която бе срещнал на вълнолома в Чарлстън преди цяла вечност.