Кендъл усети как по тялото й се разлива тръпка. Топлите лъчи на слънцето я галеха, но тя беше убедена, че топлината идва от допира до Брент… и от нежно изречените му думи.
Беше оставил кораба си, хората си, Конфедерацията и беше дошъл за нея.
— Благодаря ти, Брент — промълви тя, взе ръката му, която почиваше върху кръста й и я поднесе към устните си. — Безкрайно много ти благодаря.
Изведнъж в очите й се появиха сълзи.
— О, Брент, не бива да ме прегръщаш. Не бива да се доближаваш до мен. Може да хванеш въшки!
Той се засмя нежно, закачливо и прогони страховете й.
— Кендъл, престани да плачеш. Ще намерим силен сапун и всичко ще се оправи. Сега си почини, любов моя. Щом се мръкне, ще трябва да вървим бързо. Джон Мур ще вдигне на крак цялата войска на Илинойс, като разбере какво се е случило.
Джон… той се намираше някъде далеч в съзнанието й, животът с него беше далеч във времето, а тя едва не се беше предала на смъртта заради него. Ала сега сред войната и кръвопролитията беше щастлива. Лежеше мръсна и изтощена в една гора на територията на Съюза, но топлината на слънцето никога не й се беше струвала по-приятна и тя никога не беше изпитвала такова удоволствие да лежи на тревата и да усеща прегръдката на мъж.
Каквото и да се случеше в бъдеще, тя щеше да носи в сърцето си спомена за този миг и опияняващата наслада от това, че Брент е рискувал всичко за нея.
— Кендъл?
— Да, Брент.
— Дължим свободата си на твоя приятел Деланд.
— Знам. — Кендъл се намести върху рамото му. — Брент, ако тази война някога свърши, бих искала вие двамата да станете приятели.
— Войната ще свърши, Кендъл. Сега заспивай.
Кендъл затвори очи. Искаше да говори с него за още толкова много неща. Да му каже, че ужасно съжалява за баща му и се радва, че брат му е добре. Искаше да разбере как са Ейми и Харолд Армстронг, какво правят Червената лисица, семинолите и микасуките. Но беше съсипана от умора и съзнаваше, че ще трябва да се придвижват бързо през нощта, за да избегнат клопките, които Джон можеше да им постави.
Щяха да имат много дни, през които да говорят. И някога тя щеше да възвърне способността си да мечтае. Да мечтае за времето, когато ще бъде чиста и достатъчно силна да протегне ръка и да го докосне с любов.
Но засега щеше да си отдъхне в силата на прегръдките му, в подслона на неговата обич.
Брент набеляза строга програма — трябваше да изминават по двайсет мили на ден. Най-важното бе да оставят зад себе си територията на Съюза, особено Илинойс.
Кендъл не си беше представяла досега, че един щат може да бъде толкова огромен. Вървяха през нощта, почиваха през деня, а сякаш нищо наоколо не се променяше. Избираха обиколни пътища, за да избегнат градовете и селата, и понякога изминаваха много ненужни мили, за да не се натъкнат на ферми.
Всяка сутрин когато зората се пукваше, Кендъл изтощена потъваше в дълбок сън. Брент се тревожеше за крехкото здраве на групата, но знаеше, че не трябва да спират.
Храната беше оскъдна. Въпреки изобилието на лятото, рядко се осмеляваха да откраднат нещо от нивите, а нямаха оръжие, с което да ловуват в гората. Благодарение на времето, прекарано с Червената лисица, Брент се беше научил как да направи прашка от клони и камъчета. Всички в групата бяха добри стрелци, но бяха принудени да ловуват и готвят храната си потайно. Сега тя беше по-добра от дажбата в затвора, но пак си лягаха полугладни.
Многобройните поточета по пътя утоляваха жаждата им. За Кендъл най-голямото удоволствие беше да се къпе. Ала собствената й голота я ужасяваше — тя все още бе слаба като вейка. Радваше се, че имат спътници, не би понесла Брент да види без дрехи мършавото й тяло. Бю или Стърлинг винаги я чакаха наблизо, когато се къпеше в поточетата, и тя беше доволна, че Брент е твърде зает, за да отиде при нея. Между тях се бяха установили странни взаимоотношения, които им помагаха да изтърпят дългите дни. Бяха приятели, не любовници. Той почти не говореше с нея нощем, докато пътуваха, но винаги я държеше в обятията си, когато спяха.
Понякога Кендъл се тревожеше от неговото въздържание. Брент изглеждаше здрав и силен както винаги. Мощното му тяло бе привикнало към тежки условия. Минаха седмици, той малко поотслабна, но от това изглеждаше още по-жилест. Як, жизнен, бликащ от енергия…
А тя все повече се плашеше. Когато не изпълняваше ролята на безцеремонния капитан Маклейн, той се държеше към нея по-нежно от всякога. Но дори добротата му я плашеше — не желаеше той да я съжалява. Искаше да я люби самоуверено, страстно, но се питаше дали онова бурно влечение все още съществува в нея. Войната беше оставила своите белези.