— Едно време всеки ден трябваше да храня по десет гърла. Но после пораснаха и влязоха в армията. Едни в южната, други в северната. И сега какво ми остана? Разни войници обикалят нивите и ме крадат. Първо, ония южните генерали, Кърби-Смит и Бракстън Браг, окрадоха всичко. После дойдоха тия от Севера… — Тя изведнъж спря. — Боже, как съм се разприказвала. Щях да забравя, че съм ви опекла пай с боровинки.
Кендъл не можа да се докосне до пая. Стомахът й се беше свил от дългото гладуване, а тя вече го беше претъпкала с печено, хляб и зеленчуци. Но не искаше да обиди жената и затова с намигване отстъпи парчето си на сержанта, който седеше от дясната й страна. И той й намигна в отговор и го изяде с удоволствие.
Кендъл чу шум от местене на стол и видя, че Брент става. Той заобиколи масата и пошепна нещо в ухото на Хана Хънт.
Тя се засмя, извади нещо от едно чекмедже и му го подаде. След миг той застана зад стола на Кендъл и тя с любопитство вдигна глава към него. Забеляза, че тревогата напълно е изчезнала от лицето му. Устните му бяха извити в едва забележима усмивка, в очите му тлееше огън. Той се наведе и прошепна в ухото й:
— Хайде да се поразходим.
Дръпна стола й, тя стана, като се чудеше какво ли е намислил. Брент учтиво се извини и я хвана за ръка.
— Хъдсън и Лауъл след малко ще ви сменят — каза Брент на Маршъл и Танер, като минаваха покрай тях.
— Добре, капитане — отвърна Бил Танер. — Тази добра жена ни донесе пай тук отвън.
— Да. — Джо Маршъл избухна в смях. — И Танер изяде и моето парче. Една хапка не ми остави.
— Ама ти каза, че искаш първо да ядеш печено! — възрази Бил.
Кендъл се засмя. С две години по-млади от нея, и двамата вече бяха войници. Тя се радваше, като ги гледаше как се шегуват след всички страдания, които бяха преживели.
— Къде отивате, капитане? — попита Танер.
— На разходка зад къщата — отвърна Брент. — Искам да се насладя на залеза с пълен стомах.
— Къде отиваме всъщност? — попита го Кендъл след миг когато навлязоха в боровата гора зад къщата.
Той я погледна и стисна ръката й.
— Отиваме да видим залеза.
Пред тях изникна поточе, чието ромолене беше като лека и приятна музика за ушите им в прохладната вечер. Боровете се полюшваха зад тях, а слънцето хвърляше златни отблясъци в бълбукащата вода.
— О, Брент! Колко е красиво! — ахна Кендъл, отскубна се от него и се затича към ручея. Потръпна от удоволствие като взе студената вода в шепите си и наплиска лицето си.
— Да — тихо продума той. — И аз си мислех, че ще е красиво.
Кендъл усети дрезгавината в гласа му и се обърна смутена. Лицето му отново беше напрегнато, очите — потъмнели. Многозначително обхвана тялото й с поглед. Видя тревогата й и се усмихна. Приклекна до нея и извади нещо от джоба си. Бавно разтвори пръсти и й го поднесе като подарък. На дланта му лежеше калъп сапун.
— Какво ще кажеш за едно къпане по здрач, любов моя?
Кендъл местеше поглед от него към сапуна и се бореше с нелепия страх от това, което предстоеше.
— Студено е, Брент. И двамата ще настинем.
— Не е студено, прохладно е. А аз ще те топля.
Кендъл пак погледна сапуна върху дланта му.
— Кендъл — той хвана брадичката й и нежно я накара да срещне погледа му. — Исках да ти дам време да закрепнеш. Да ме опознаеш отново. Да ми се довериш. Но имай милост към мен, скъпа. Полудявам, като лежа до теб всяка нощ.
— Аз… се страхувам — промълви тя.
— От мен?
— Не от теб. Заради теб.
— Заради мен? — повтори той и в дълбините на очите му заиграха весели, любопитни пламъчета. Седна на земята и я привлече към себе си. — Как така заради мен?
Гласът му бе гальовен. Той прокара пръсти от тила към рамото й.
— Ти винаги си така… силен, Брент. Нищо не може да те промени, да те сломи. Ние умираме от глад, а ти сякаш още повече заякваш. О, Брент…
— Кендъл — твърдо я прекъсна той и я обърна така, че сега тя гледаше към водата. Почувства, че пръстите му разкопчават кукичките на гърба на роклята й, но щом се опита да го спре, той улови ръцете й и ги отблъсна. — Мустаците ми не са подстригвани толкова отдавна, че вече приличат на неокосена ливада. И двамата не сме за пред хора.
— Брент, моля те. Недей, аз…
— Красива си.
— Не, не съм. Ребрата ми се броят.
— Кендъл, аз умирам от нетърпение да ги преброя. Гласът му прозвуча като дрезгав, страстен шепот, който погали ухото й. Пръстите му се впиха в раменете й. — Кендъл, в мен гори огън. Толкова те желая, че това поглъща мислите ми. Както си вървя всеки ден, забравям къде се намирам, накъде отивам, защото те гледам и си спомням какво е да те усещам до себе си, да докосвам гърдите ти с устни и да те притискам. Любима моя, това е болка, копнеж, треска. Не го ли усещаш, Кендъл? Желанието… гладът…