Тя преглътна и навлажни устни, разтреперана. Усещаше го, о, да — усещаше го сега, когато думите и докосванията му разпалваха в нея тръпнеща жажда. Но все още се страхуваше, че ще се… провали, че няма да му хареса, че ще открие, че вече е неспособна да лети…
— Брент, понякога си спомням само виковете на хората в Кемп Дъглас. Страданията, мръсотията. Не мога да си спомня красивите неща.
— Аз ще те накарам да си спомниш — каза й той. Думите му бяха твърди, но нежни. После стана и я повдигна. Обърна я с гръб към себе си и разкопча последните кукички. Ръцете му се плъзнаха под роклята и я освободиха от раменете й. Тя падна на облак в краката й.
Не посмя да се обърне. Чу, че той съблича дрехите си зад нея. Едва дишаше, когато ръцете му обхванаха кръста й. Той свали обувките и овехтелите й гащета. Кендъл облегна глава на рамото му и потрепери в хладния вечерен въздух, а той я взе на ръце и нагази в кристалната вода на поточето.
— Водата е ледена! — извика тя.
— Не. Слънцето я е затоплило.
След миг я остави да стъпи. Здрачът се спускаше върху тях. Тя срещна тихите пламъци в тъмносивите недра на очите му. Във водата беше студено, но там, където той я докосваше, кожата й се затопляше. Острият мирис на сапуна се носеше между тях и когато ръцете му започнаха да обливат раменете й с вода, чистотата й се стори прелестна. Не можеше да откъсне поглед от него. Водата искреше с последните златисти вълни на деня и се отразяваше в сивата жар на очите му.
Брент спря за миг, притисна сапуна до рамото й и със свободния си палец проследи линията на скулите й до брадичката. Прокара пръсти по шията й, по ямичката между ключиците. Все още беше много слаба, но изящните й форми не се бяха предали на глада. Сякаш красивите линии на тялото й бяха подчертани от четката на художник. Той искаше да я докосне, да целуне вдлъбнатите сенки и женствените извивки, устояли на разрухата, обзела цялата нация.
Ръцете му обхванаха гърдите й, дланите му намериха зърната. Лек стон се изтръгна от нея, тя разтвори устни и задъхано си пое въздух. Очите й все още бяха приковани в него, вечно сини, виолетови с настъпването на нощта. Дланите му се плъзнаха към ребрата и той разбра, че наистина може да ги преброи. Талията й беше станала миниатюрна, но под нея все още се извиваха примамливи бедра.
Той дрезгаво простена и силно я притисна към себе си. Сега трескаво изучаваше гъвкавата равнина на гърба, падината в основата му и съблазнителните възвишения под него. Тя усети твърдото му желание до себе си — пулсиращо от жажда и сурова мъжка сила, която той не можеше да удържи. Тялото му се напрегна от копнеж… и любов.
— Сега спомняш ли си? — с пресипнал глас пошушна той, хвана косата й и наклони главата й назад, за да срещне погледа й. — Ето… това. Помниш ли, любима моя? Красотата, копнежа, които се надигат в теб и молят за ласки и засита. Кажи ми, любов моя, помниш ли?
Дали помни? Да… не… да… но това не беше спомен, това се случваше сега. Горещината и разтопяването… огънят. Кръжеше, виеше се, блещукаше в нея. Омаломощаваше я, после й даваше сила. Сладък огън, препускащ по вените й. Караше я да потръпва при допира, да се извива, да търси…
— Кендъл!
Той леко я разтърси и тя усети лудото биене на сърцето му, жилестата сила на мускулите, удивително топлата гола мъжка плът, докосваща се до кожата й. Почувства неговата мъжественост — пулсираща, жива, нажежена дамга. Тя навлажни устни и… я докосна. Нова вълна от удоволствие се разля по нея, когато той простена и я понесе към брега.
Любиха се с нова страст. Бурята, която се надигаше в него, вилнееше неудържимо. Но сред мълниите и гръмотевиците той успяваше да вкуси насладата от нейната трескава прегръдка. Гъвкавите крака го обвиваха, женствените бедра се надигаха да се слеят с настоятелните му тласъци.
Дива, чувствена, красива. Слънчев проблясък в сгъстяващия се мрак…
Нямаше друга жена като нея. Той можеше да преброди стотици морета, да спре в хиляди пристанища. Но винаги щеше да се връща при нея.
Държеше я в обятията си, тръпнещ след изригването на вулкана от любов и удоволствие.
А тя лежеше до него, въздишайки, сгушена в прегръдката му.
Останаха така доволно притихнали, докато Брент усети, че тя потръпва.
— Най-добре да се облечем — нежно я подкани той. Тя поклати глава.
— Не, Брент. Искам да си измия косата. И после…
— И после?
— Искам пак да се любим. Няма да бъдем сами чак докато стигнем вкъщи.
Той се засмя тихо и стана. Помогна й да се изправи.
— Надявам се, че напълно съм възстановил спомените ти.
— О, да — промълви тя и клепките с цвета на нощта се спуснаха върху порозовелите бузи. Обърна му гръб и забърза към водата. Той хвана ръката й и я спря. Тя остана със сведени очи, а лицето й руменееше все повече, защото знаеше, че той я оглежда от глава до пети.
— Кендъл, красива си. Не се крий от мен. Дай ми малкото, което имаме.
Тя се хвърли към него, обви ръце около гърдите му и притисна буза към мускулестата, покрита с косъмчета плът.
— О, Брент, толкова те обичам!
Притисна го за миг към себе си, после се изтръгна и се втурна към водата.
Той я последва с усмивка, помогна й да си измие косата, и настоя тя също да му помогне.
После отново се любиха, бавно, с наслада, изследвайки телата си с жарки целувки, откривайки отново оттенъците на удоволствието и дълбоката интимност на любовта без свян и задръжки. Пламъците на тяхната страст ги топлеха под есенната луна, огънят на любовта гореше ярко в тъмнината.
Брент беше толкова изморен, че сънят го пребори. Но само след минута се надигна:
— Хайде, любима. Наистина ще настинем, ако не се приберем скоро. Искам да заведа хората в гората, където е по-сигурно.
Кендъл се размърда с неохота. Усмихна се тъжно, но се надигна и лениво се остави да я облече. После закопча униформата му и го прегърна през кръста. Облегна се на него и той я поведе в мрака.
Спокойствие и разбирателство цареше между тях. Споделено щастие и покой. Кендъл знаеше, че ще преодолее всички несгоди, докато Брент съществува…
Чудото на нощта изведнъж бе разбито от тревожен вик.
— О, господи! Господи, помощ!
После се чуха стъпки, тежки стъпки между боровете.
— Брент! Къде си? Ела бързо. О, боже! Брент!
— Идвам! — извика Брент. Кендъл усети, че тялото му настръхва от напрежение. Той стисна ръката й и те затичаха между дърветата, а страхът запрепуска по вените им.