Тя се завтече след тях, в бързината се препъна и падна върху тялото на Танер. Ужасена, отскочи от мъртвия. В сърцето, в съзнанието й цареше суматоха. Шестима мъже бяха умрели в неописуеми мъки, но тя не можеше да позволи на Брент и останалите да си отмъстят в порив на свирепа ярост. Не знаеше точно защо, но й се струваше, че да убият жестоко една стара жена…
— Чакайте! — отново извика тя, изправи се и се затича след тях. — Чакайте!
Видя ги на полето — жената беше възседнала едно старо сиво магаре, а Брент, брат му, Бю и Джо Маршъл се опитваха да я настигнат. Кендъл хукна през стърнището.
Настигна ги тъкмо на време за да чуе злобните викове на Хана Хънт:
— Всички заслужавате да умрете! Заради вас започна войната! Заради вас и вашето робство!
Джо Маршъл се обади, по лицето му се стичаха сълзи.
— Бил Танер не е притежавал нито един роб в живота си. Господи! Как можахте да издържите виковете му?
Джо се нахвърли върху Хана и дръпна кокалестия й крак. Кендъл се взря в Бю, в Стърлинг, в Брент. Очите им искряха като лед на бледата светлина на луната.
— Не! — изкрещя Кендъл. Хвърли се върху гърба на Джо Маршъл. Нейният устрем запрати и двамата на земята. Кендъл се претърколи и зашеметена чу гръмогласната ругатня на Брент и приглушения тропот на копита. Разбра, че Хана Хънт е избягала.
— Хванете я! — изкрещя Стърлинг.
— Кендъл Мур, какво, по дяволите, става с теб? — избухна Джо, освободи се от нея и я загледа свирепо. Преди да успее да отговори, Брент грубо я вдигна на крака. Погледът, който впи в нея, беше изпълнен с ледена ярост.
— Как можа да го направиш? — крещеше той и я разтърсваше, неспособен да овладее гнева си.
Кендъл се отпусна, безсилна срещу непреодолимата мощ на гнева му. Зъбите й тракаха, цялата се тресеше. Неговата ярост беше бурна и страстна като любовта му.
— Това щеше да е убийство! — процеди тя през зъби.
— Убийство! Справедливост! Ти сляпа ли си? Не видя ли как умряха нашите хора? Сега тя ще ни предаде на янките. Глупачка! Трябваше да те оковат във вериги още в началото на войната! Знаеш ли какво щяха да направят с теб янките, ако те бяха хванали да взривяваш корабите им? А тази жена извърши нещо още по-лошо — хладнокръвно обмислено, жестоко, кърваво убийство. Как искам да те…
— Да ме набиеш? — прекъсна го Кендъл. Не можеше да сдържи собствения си гняв — той я стискаше грубо и всяка негова дума бе като удар с камшик. — Започвай, но поне ми спести речите си! Държахте се като сган! Нямате право да раздавате справедливост!
— А ти какво предлагаш? Да се обърнем към съда на янките? Кендъл, ти си била в затвора с тези хора! Те бяха твоите приятели, твоите близки толкова месеци!
— Брент, не е нужно да ми напомняш за…
— Трябва да изчезваме оттук — намеси се Бю, неочаквано изникнал от мрака. — Тя избяга. След малко може да доведе цял отряд.
Брент отблъсна Кендъл от себе си с такава сила, че тя се удари в Стърлинг. Той улови раменете й, за да не падне, но ръцете му бяха студени и груби като ръцете на брат му. Брент злобно изруга под нос.
— Прав си, Бю. Да тръгваме.
— Трябва да погребем Танер и останалите — настоя Джо Маршъл, без да се срамува от сълзите, които се стичаха по младото му лице.
Брент постави ръка на рамото му.
— Нямаме време, Маршъл. Танер беше добър войник. Би разбрал.
Брент стисна ръката на Кендъл и я отскубна от Стърлинг.
— Надявам се, че сте заредена с енергия, мисис Мур, благодарение на вас ще трябва да се носим по-бързо от вятъра цяла нощ.
Кендъл преглътна отговора си и скришом отмести поглед от Брент към Джо Маршъл, после към Стърлинг и Бю.
Те изглеждаха така, сякаш с удоволствие биха убили нея вместо старицата, която им избяга. Дори в очите на Бю не се четеше разбиране.
Щом Брент я назова с фамилията на съпруга й, тя разбра, че яростта му е много по-дълбока, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Наистина ли постъпката й беше предателство? Не, тя имаше право. Ако можеше да се върне назад, щеше да направи пак същото. Нямаше да им позволи да се превърнат в диваци.
Отново щеше да дойде време за живот и тогава човечността щеше да се завърне. Но бъдеще можеше да има само ако съществуваха хора като Бю и Брент — и Травис Деланд. Като Линкълн, президентът на Съюза, който умираше по малко с всеки паднал на бойното поле.
Кендъл тихо простена, когато Брент дръпна ръката й и я повлече обратно през стърнището. Той не можеше да я разбере. И вероятно никога нямаше да проумее постъпката й. Но сигурно не беше престанал да я обича… или пък…
Чувстваше се така, сякаш нямаше нито един приятел на света.