Стърлинг притича до брат си.
— Трябва да спрем за малко в къщата. Танер имаше пистолет, а Лауъл — пушка. Може да ни потрябват.
— Така е — задъхано отвърна Брент. — Най-добре ще е да минем през гората и да прекосим поточето, в случай че пуснат хрътки след нас. Колкото може по-бързо трябва да се доберем до Тенеси. И дано да настигнем някой отряд от войските на Юга.
Стърлинг кимна и се обърна към Бю и Джо, които крачеха плътно зад тях:
— Хайде, елате. Ще спрем за малко. После ни чака голямо тичане.
Оставиха Кендъл пред къщата, докато вземат оръжието. След миг вече летяха между дърветата, после зашляпаха през поточето. Брент дърпаше Кендъл след себе си и тя затвори очи. Не можеше да повярва, че той е способен да се държи така студено и жестоко с нея, а преди по-малко от час я беше любил с цялото си сърце и душа на същото място, от което сега бягаха задъхани.
Петимата почти не размениха дума през тази дълга нощ. Когато най-сетне денят настъпи, намериха подслон в една пещера край верига от хълмове. Изтощени се отпуснаха върху студената земя.
Кендъл спа сама. Брент лежеше далеч от нея.
В следващите дни и нощи Стърлинг, Бю, дори Джо Маршъл постепенно омекнаха. Или поне възвърнаха доброжелателното си отношение към нея. Първият сняг падна в нощта, когато навлязоха в Тенеси. Бю я прегърна, за да я стопли.
Но Брент си оставаше студен като белия сняг.
Намираха се в гола местност, а суровото време забавяше хода им. Храната ставаше все по-оскъдна. Но никоя от тези несгоди не терзаеше Кендъл така, както постоянната болка в душата й.
Тя би могла да се извини. Би могла да отиде при Брент и да го помоли за прошка, за разбиране, да му каже, че е само жена, че в гърдите си носи женско сърце.
Но не можеше да го стори. Беше постъпила правилно. През месеците, които прекараха заедно, беше научила едно: че трайна връзка не може да се изгради само върху няколко нощи на безумна страст; че чувствата трябва да бъдат много по-дълбоки. Колкото и да го обичаше, колкото и да страдаше от студената, мълчалива война между тях, тя упорито вярваше, че той й дължи извинение.
Бю и Брент се страхуваха от фермите, дори след като прекосиха границата и продължиха да крачат през планини и долини, решени да не спират, докато не стигнат в някой по-голям град. Натъкнаха се на една изоставена стара колиба. Брент и Стърлинг предпазливо се промъкнаха да разузнаят. Така се снабдиха с два чифта почти нови обувки, малко брашно и кутийка, пълна с игли. Кендъл успя да измайстори от завесите и покривките за легла, които намериха в колибата, топли наметки. Въпреки това през нощта всички зъзнеха.
На Коледа, когато тя почти заспиваше, Брент най-после дойде при нея. Тя се стресна, щом ръката му докосна рамото й. Гърбът й инстинктивно настръхна и тя се обърна към него с присвити, искрящи очи.
Той сложи пръст на устните й и прошепна „шт“, като посочи спящите мъже зад себе си, които се бяха сгушили край огъня. Подаде й ръка да стане и я заведе навътре в пещерата, където скалата беше образувала усамотено кътче.
Кендъл понечи да каже нещо, но успя да изрече само името му, преди устните му да я целунат и ръцете му да я обгърнат.
По-късно се чудеше как се бе оставила така лесно да я съблазни. Силните настойчиви ръце вещо съблякоха дрехите й, дръзките целувки я оставиха без разсъдък. Плътта й пламна до неговата плът, удоволствието от допира на голото му тяло беше опияняващо. А сърцето й нашепваше, че щом е дошъл при нея, значи й се извинява. Тя беше готова да му прости, с радост да посрещне докосването му — пламъка на любовта. Когато той навлезе в нея, тя усети, че се превръща в лава, че става част от него и той може да моделира податливото й тяло според волята си, да дърпа конците като опитен кукловод. Той шепнеше заповедите си и тя се подчиняваше — въртеше се, извиваше се, прегръщаше го, напълно покорна и готова да изпълни желанията му. Той я доведе до върха на удоволствието, отдръпна се и я обсипа с целувки. Като я извиваше както му хрумне и прокарваше влажни устни от гръбнака към бедрата й, той я накара да изпадне в екстаз от въздишки. После отново се сля с нея, отново я увлече в трескавите пламъци, в неудържимото избухване на страстта.
Тя лежеше до него и придърпваше роклята към себе си, неочаквано усетила студа, който той бе прогонил.
— Брент — лениво прошепна тя, потърка бузата си в гърдите му и зарови пръсти във влажната плетеница от косъмчета. — Много се радвам, че най-после си проумял правотата ми. Мъчно ми беше като…
— Какво? — рязко я прекъсна той.
Тя повдигна глава и го погледна доверчиво.
— Приемам извинението ти.
— Какво извинение? — избухна той и присви тъмносивите си очи. — Все още с удоволствие бих ти дръпнал един…