Върнаха се на мястото, където спяха останалите. Двамата с Брент легнаха до огъня, но чак когато Кендъл се предаде на съня, гърбът й се отпусна и прие уюта и топлината на прегръдката му.
Тази нощ те се криха в шубрака, защото огньовете в далечината ги предупреждаваха, че са се натъкнали на отряд войници. Брент и Стърлинг решиха да разузнаят и се прокраднаха в нощта. Върнаха се бързо и радостно съобщиха, че най-после са намерили военна част на Конфедерацията.
Беше Коледа… Имаха вълшебното чувство, че са се добрали до родината. Беше прекрасно да споделят оскъдната храна с войниците и да пеят коледни песни край огъня.
Но беше и страшно. Войниците не изглеждаха по-добре от тях. Някои бяха увили краката си в парчета плат, защото нямаха обувки. Униформите им бяха износени и изпокъсани. Имаше хора, облечени в сини куртки, откраднати от загинали янки.
Кендъл седеше до Брент, пиеше рядко кафе и разсеяно слушаше песните и тихите разговори на мъжете. Някой разправяше на Бю, че половината от отряда била поразена от дизентерия, а миналия месец двайсет и четирима умрели от треска. Изведнъж я обзе хладно спокойствие.
Югът щеше да изгуби войната. Беше сигурна. Знаеше, че много хора от войската на Тенеси също са убедени в това. Гордите, печално замислени очи й го казваха.
Щяха да се бият до последен дъх, но вече бяха притиснати към стената и се отбраняваха от ударите на противника…
— Кендъл, чу ли ме?
— Какво?
Тя се обърна и срещна замисления сив поглед на Брент.
— Утре един фургон тръгва на изток. Ще закарат ранените в Ричмънд да образуват, ако се наложи, отряд за последна защита на града. Могат да те вземат със себе си. Нямаш нищо против да се грижиш за тези, които все още се възстановяват, нали?
— Разбира се, че нямам. Ами ти и…
— Имат място само за теб. Ние ще продължим пеш, дори кон не могат да ни дадат. Но скоро ще стигнем във Вирджиния.
— Аз…
— Тръгваш, Кендъл. Казаха ми, че в последно време Ричмънд е в безопасност и съпругата на президента Дейвис се е върнала в града. Тя е моя отдавнашна позната и ще те наглеж… ще се радва да й погостуваш, докато аз пристигна и разбера къде е „Джени Лин“.
— А после?
— После, ако мога, ще те заведа вкъщи.
— Къде е това „вкъщи“, Брент? — тихо попита тя. Въпросът го накара да млъкне за миг. „Саут Сийз“ вече не съществуваше. Вкъщи беше всичко на юг от Тенеси.
— При Ейми — уморено отвърна той. — Кендъл, твърде изтощен съм, за да споря.
Тя въздъхна.
— Аз не споря, Брент. Само попитах.
Не възрази, когато той я поведе към малката палатка, която им предложиха за през нощта.
Беше щастлива да лежи до него, да посреща любовта му отново и отново, въпреки че единствените разменени думи бяха настойчивите страстни слова. Раздялата беше станала част от живота им през тъжните години на войната.
Сутринта Брент я изпрати до фургона, който щеше да я закара в Ричмънд. Без да каже дума, той се качи заедно с нея. Наведе се и й прошепна:
— Кендъл, чакай ме в Ричмънд. Стой там, където те изпращам.
Тя иронично се усмихна.
— Къде другаде мога да бъда, Брент?
— Никога не знам и това постоянно ме тревожи.
Кендъл сведе мигли.
— Ще стоя там, Брент. Обещавам.
Изплющя камшик и фургонът се раздруса. Конете потеглиха в лек тръс. Дрезгавият му шепот докосна ухото й.
— Обичам те, Кендъл. — Отдръпна се назад, за да я погледне, и видя, че напиращите сълзи придават на сините й очи виолетов блясък. — Независимо, че си глупава жена — добави той с дяволита усмивка.
Тя опита да се усмихне, но не успя.
— И аз те обичам, въпреки че си наглец.
Той я целуна, наслаждавайки се на последната любовна милувка на пухкавите й устни. После ловко скочи на земята, макар фургонът да бе в движение. Очите й бяха приковани в него. Прелестно сини. Тъжни и смирени. Но в тях той прочете любов… и силен дух, който щеше да живее вечно.
Остана загледан след фургона, докато той изчезна в блясъка на утринното слънце.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Март, 1864
Брент не дойде веднага в Ричмънд. Въпреки че й беше мъчно, това не беше изненада за нея. Най-после бе опознала Брент добре и когато пристигнаха вести, че янките планират настъпление от Джаксънвил към столицата на Флорида, Кендъл не се учуди, че морският капитан се е отказал от морето и заедно със Стърлинг е запрашил на юг, за да се бие по суша.
Ако не го обичаше толкова силно и не се тревожеше, че някой куршум може да си пробие път към храброто му сърце, тя би проумяла напълно какво го тласка към боя дори когато нито честта, нито военният му чин го задължаваха.