Вече три години се биеше във войната, но почти не бе имал възможност да помогне на своя роден щат. Двамата със Стърлинг бяха получили специално разрешение да участват в битката при Олъсти. Кендъл прочете във вестниците за победата на южняците и изпита щастие заради Брент. Столицата Талахаси беше спасена и докато войските на Юга претърпяваха поражение след поражение, Флорида бе извоювала вълнуваща победа. Тя си представяше колко доволен е бил Брент и се чувстваше близо до него, защото знаеше какво е да се биеш от сърце.
Получаваше писма от него. Нейната участ не беше по-лоша от участта на която и да било друга жена от Конфедерацията. Някои не бяха виждали съпрузите си откакто войната бе започнала, а други нямаше да ги видят никога вече.
Кендъл поне беше в Ричмънд. Варина Дейвис, първата дама на Конфедерацията, се държеше сърдечно с нея. Взе я под опеката си от първия ден, в който Кендъл пристигна. Кендъл се наслади на гореща баня, после й поднесоха вкусно ястие от риба и я поканиха да седне до камината с чаша хубаво бренди. Варина беше уредила Кендъл да получи стая в една стара странноприемница близо до Белия дом на Конфедерацията и често я канеше на обяд или на чай, за да я информира за хода на войната и за капитан Брент Маклейн.
Кендъл й се възхищаваше. Първата дама на Юга говореше с приятен глас и притежаваше достойнство. Тя бе изгубила сина си през войната. Малкото дете паднало от верандата в дома им. Кендъл бе чувала тъжни разкази как детето умряло в ръцете на баща си, как писмата и решенията за хода на войната трябвало да почакат няколко часа — само толкова време било дадено на двамата родители за скръбта им. Мислите за сина на Варина накараха Кендъл да си спомни и за едно друго дете, което беше умряло твърде рано — момчето на Червената лисица. Родителите никога нямаше да забравят ужаса, който бяха преживели, и до последния си час щяха да носят в сърцата си тъгата по изгубените си деца. Но Варина не се предаваше на мъката. Другите й деца се нуждаеха от грижи. Кендъл се радваше на многобройната челяд на семейство Джеферсън. Проумя, че тя самата много обича малките деца и копнее за свое. Знаеше, че ситуацията, в която се намира, не й позволява това — беше презряна съпруга на един мъж, любовница на друг. И все пак…
Съдържателката на странноприемницата беше вдовица с две дъщери, едната на пет, другата на четиринайсет години, и Кендъл прекарваше много часове в тяхната компания — шиеше, четеше и играеше с тях.
Мечтаеше светът да не е това, което беше и тъгуваше по Брент. Копнееше за истински дом. Понякога я обземаха страхове, че няма да има деца или че двамата с Брент никога няма да заживеят истински семеен живот.
Но не всичко беше толкова лошо, колкото изглеждаше. Кендъл научи от Варина, че вместо да я осъждат, хората я смятат за героиня. Фактът, че бе любовница на прочутия капитан Маклейн изпълваше историята й с романтика и чар, особено вълнуващи за младите дами в Ричмънд.
Кендъл смяташе, че това е нелепо, тъй като все още се намираше в опасност. Въпреки че хиляди мъже бяха загинали, Джон Мур беше жив и невредим. За Съюза тя беше шпионин. А Кендъл, макар никога да не би изрекла мислите си на глас пред все още непреклонните южняци, беше убедена, че войната ще има само един изход. И когато янките дойдеха на власт…
Трябваше да запланува бягство. Повече от две години не беше виждала съпруга си, но добре го познаваше. Знаеше, че веднага щом може, той ще я открие. Дори ако войната продължеше още пет или десет години.
Тя трябваше да избяга. Може би в Европа… Но не можеше да тръгне, преди да дочака Брент.
И така, тя запълваше времето си с работа в болницата, страдаше заедно с ранените войници и никога не се отвръщаше от зловонието и болката. Войната я беше калила, а във Виксбърг бе придобила опит.
Работата изсмукваше силите й. Понякога виждаше познати лица — хора, с които беше израснала в Чарлстън. Помагаше им, облекчаваше болките им, пишеше писма на близките им и това я връщаше в отминалите времена. Някогашните приятели на баща й си спомняха за него, по-младите й пациенти с тъга говореха за градинските увеселения, за ловните дружини, за баловете…
В края на март Варина Дейвис й предаде писмо от Брент. Беше го писал в края на февруари. Пишеше, че двамата с брат му ще се опитат да се промъкнат в Джаксънвил и да се видят със сестра си, а после ще потеглят на север към Ричмънд. По пътя Стърлинг щял да навести жена си и сина си. Не бил ги виждал от зимата на 1861 година. Стърлинг бил длъжен да се яви в кавалерията на Джеб Стюарт до края на април, а Брент предполагал, че Чарли Макферсън, който отново бил потеглил с „Джени Лин“ към Лондон, ще се завърне през април или май.