Варина въздъхна.
— Президентът Дейвис няма да е доволен. Но добре. Ще разбера кога тръгва следващият куриер и ще уредя да тръгнеш с него. Ще се наложи да пътувате бързо по черни пътища, Кендъл. Важно е писмата от съпруга ми да стигат до генерал Ли колкото е възможно по-бързо.
— Повярвайте, мисис Дейвис, вече съм свикнала с черните пътища и опасностите по тях!
Кендъл и капитан Мелбърн, куриерът, комуто бяха поверени писмата на президента до генерал Ли, пристигнаха в лагера на войската след два дни. Кендъл отново беше поразена от вида на окъсаните, изгладнели войници.
Но не това беше главната й тревога в този миг. Сърцето й биеше лудо през цялото пътуване, страх и ужас я бяха обзели.
Брент й беше казал да стои в Ричмънд и независимо дали тази негова заповед беше справедлива или не, обещанието, което тя му бе дала, превръщаше отсъствието й в предателство. А миговете, прекарани заедно, бяха толкова кратки… и ценни. Тя силно желаеше да го види, но се страхуваше как ще я посрещне той. Отново и отново репетираше думите, които смяташе да му каже, докато капитан Мелбърн я водеше към кавалерията…
Веднага го забеляза. Той се беше облегнал на един дорест кон и отпиваше кафе от тенекиено канче, заслушан в разговорите около себе си. Очите му станаха наситено сиви, когато някой направи остроумна забележка. Засмя се и устните му се извиха в широка усмивка.
Изглеждаше съвсем различно от последния път, когато го беше видяла. Брадата и мустаците му бяха подстригани. Косата му се спускаше над яката, но прическата беше хубава и модерна. Униформата му бе овехтяла като на останалите войници, но въпреки това той бе съвършеният образ на офицер от Юга — мъжествен и възпитан, високомерен и галантен.
Искаше й се да го повика, името му вече беше на устните й, но тя не успя да го изрече. Изведнъж някой подсвирна. Един от мъжете я беше видял и бе изразил изненадата и възторга си.
Сивите очи на Брент се обърнаха към нея и се разшириха от учудване. Сърцето й спря да бие, докато чакаше реакцията му. Сигурно щеше да се ядоса, да я отблъсне, да се отрече от нея…
Но той се усмихна и тя се изплаши, че ще припадне от радост и облекчение. Той тръгна към нея, дългите му крачки погълнаха разстоянието между тях и Кендъл усети трепетната му прегръдка около тялото си и силните му пръсти в косата си. Той я притисна към себе си. После пред всички свои другари я целуна нежно, страстно, с обич. Сълзи бликнаха в очите й от сладката милувка на устата му, от неговия мирис, от неговия допир. За един дълъг миг забрави войната, забрави света около тях, а земята и небето се завъртяха пред очите й.
Но после той зашепна в ухото й, думите и гласът му бяха изпълнени с тревога.
— Кендъл… какво правиш тук?
— Трябваше да те видя. Нали обещах да стоя в Ричмънд…
— Кендъл, тук се готвим да посрещнем цялата армия на Грант!
— Но аз…
— Чакай! — прекъсна я Брент. Все още държеше ръцете й. Ослепителен огън проблесна в мъгливите сиви дълбини на очите му и той посочи развеселената публика зад тях. — Струва ми се, че трябва да си намерим по-усамотено местенце.
Някой се покашля, после се засмя.
— Наблизо има едно малко ханче, братко. Този лагер едва ли е място за жена.
Кендъл се обърна към говорещия.
— Стърлинг! — възкликна тя и радостно го прегърна. Той я завъртя в кръг, без да обръща внимание на намръщения си брат.
— Кендъл, изглеждаш прекрасно! Всички войници сигурно си мислят, че са видели ангел! Но тук не е безопасно. Брент — обърна се той към брат си, — трябва да я заведеш някъде.
— Знам. Но…
— Аз ще те извиня пред Стюарт. По дяволите, Брент, ти си от флотата. Изобщо не си длъжен да бъдеш тук.
— Ще се върна призори — обеща Брент. После видя, че целият отряд ги гледа. Повдигна изящната ръка на Кендъл и каза:
— Кендъл, запознай се с момчетата от кавалерията на Флорида. Момчета, това е Кендъл Мур. Бързо си кажете здравей и довиждане.
Кендъл се изчерви от одобрителните викове на мъжете, но не за дълго, защото Брент я повдигна от земята и я сложи да седне пред себе си на седлото. Пришпори коня и излезе от лагера в бърз тръс. Няколко пъти ги спираха, но Брент казваше на предните постове, че придружава дамата до безопасно място, и те им разрешаваха да продължат.
Не проговориха, докато не стигнаха порутеното ханче. Брент завърза коня, свали я на земята и я поведе навътре. Здраво стиснал ръката й, той взе единствената свободна стая от съдържателя, който като видя униформата на Брент поиска да разбере какво става в лагера.
Брент не го излъга.
— Скоро ще има битка. И то наблизо.