— Кендъл! Шшшт. Скъпа, моля те не плачи. — Досега не му беше хрумвало, че изобщо не е споменал думата „брак“. Това, което ги свързваше, бе толкова дълбоко, че при нормални обстоятелства бракът би се подразбирал от само себе си.
Той отвори уста да каже, че няма да остави Джон Мур жив до края на войната. Но изведнъж се отказа. Знаеше, че този въпрос безумно я тревожи. Не вярваше тя да се страхува от това, че Джон може да излезе победител в схватката им, нито пък вярваше, че дори за миг ще жали съпруга си.
Нещо много по-дълбоко я глождеше. Нещо, което той не разбираше напълно, но към което бе решил да проявява уважение.
— Кендъл… — Приглади назад косата й с всичката си любов и нежност. — Кендъл, войната ще свърши и ти ще получиш развод.
Тя застина в обятията му и думите й прозвучаха като шепот.
— Какво ще стане, ако… ако янките победят?
Малко южняци биха си помислили да изрекат подобен въпрос през пролетта на 1862 година. Само неколцина предвидливи граждани и военни — хора, които си даваха сметка, че блокадата ще се затяга все повече и че Югът не е в състояние да произвежда необходимите му оръжия — обмисляха сериозно такъв изход на войната.
Брент искаше да изкрещи, че Конфедерацията не може да изгуби. Ден след ден той водеше битки, гледаше как хората умират и слушаше съобщенията за нарастващия брой на жертвите.
Сега за първи път осъзна колко трудно му е да приеме мисълта, че всичко това може да се окаже напразно.
— Няма да изгубим — промълви той и още докато изричаше тези думи, усети как го обземат студените тръпки на предчувствието.
— Казах „ако“, Брент — тъжно отвърна Кендъл.
— Пак ще успеем. Ти си живяла известно време в Ню Йорк. Кендъл. Знаеш, че и янките са хора от плът и кръв. Ще има майки от Севера, които ще плачат за загиналите синове на Юга. Ако изгубим, Югът ще бъде наказан. Всичко ще се промени завинаги и невъзвратимо. Но въпреки това ще си имаме работа с хора. Имам приятели в пристанищата на Севера — във Вашингтон, Балтимор, Бостън. Те не са се превърнали в чудовища заради войната. По един или друг начин, щом войната свърши, ще се постараем да получиш развод моля те, не плачи, Кендъл. — Той се поколеба за миг. И двамата знаем, че Травис би ти помогнал пред съда, ако думата на един офицер от Конфедерацията вече не означава нищо.
Тя прехапа устни и стисна очи. Кимна, после неспокойно повдигна мигли.
— Ами твоето семейство? Твоят дом? — попита тя.
— Моят дом е купчина развалини, а семейството ми ще те обикне, независимо дали си имала преди мен един или двайсет съпрузи. Не ги обиждай, Кендъл. Те няма да те съдят, а ще се радват на нашето щастие. Е, как ти се струва?
— О, Брент! Твоят дом…
— Джаксънвил беше завзет — кратко отвърна той, после добави: — Разрухата е била причинена най-вече от отстъпващата армия на Конфедерацията. Но семейство Маклейн няма добра слава сред федералистите. Кендъл, това беше само една къща. Сестра ми е добре и последните вести от баща ми и брат ми също са хубави. А къщата може да се построи отново. Разбрах колко е нищожна разрухата на „Саут Сийз“, когато стигнах при Червената лисица и научих какво означава истинска загуба. Кендъл, повярвай ми, ние сме щастливи. Толкова мъка ни заобикаля. А ние имаме себе си, имаме мечти, които да ни помогнат да преживеем дългите нощи. Ще издържим, докато настъпят по-добри времена.
Той се отдръпна и надникна дълбоко в очите й. Тя опита да му се усмихне, но опитът беше неуспешен. Отново избухна в сълзи и се хвърли на рамото му.
— Сега пък какво? — запита той, едновременно развеселен и раздразнен.
— Ти ще си тръгнеш — проплака тя. — Утре сутринта ще отплаваш… и аз толкова се страхувам за теб, Брент. Ужасно се страхувам. Загинаха много хора и… още ще загиват…
— Обещавам ти, че аз няма да умра — с насмешка се закле той и погали раменете й, за да изтрие болката и напрежението в тях. Прегърна я силно. — Обещавам ти.
— Не мога да понеса това, че тръгваш.
Той нямаше отговор за това, не знаеше как да направи раздялата по-безболезнена.
Помисли си каква борбена личност е тя, колко много бе изтърпяла с достойнство и гордост. Замисли се и за белезите по гърба й, и за това колко обиди е понесла, гордо вдигнала глава, изправила стройния си гръб и нежните си рамене.
Беше доволен, че най-после тя изля пороя от сълзи. Радваше се, че е с нея, че може да й предложи поне рамо, на което да изплаче мъката си, щом не можеше да й даде нищо повече от далечни обещания.
— Брент?
— Какво, любов моя?