— Обещай ми, че цяла нощ ще ме държиш в прегръдките си и няма да ме пуснеш нито за миг.
Брент легна до нея и я сгуши до себе си. Прегърна я силно.
— Обещавам — прошепна той.
Поне това обещание можеше да спази.
До сутринта тя бе възвърнала самообладанието си. Яростно се любиха, после тя му помогна да облече редингота и с ловки пръсти завърза около кръста му златния пояс. Тихо се отмести настрана, а той препаса ножницата и сабята си. После му подаде широкополата шапка с дръзкото перо. Прегърнаха се за дълга целувка и без да обръщат внимание на зората, се насладиха на последните си милувки.
После Кендъл отвори вратата и гордо го хвана под ръка, за да го изпрати до „Джени Лин“.
Екипажът на „Джени Лин“ почтително се сбогува със семейство Армстронг и заселниците, които бяха дошли. После всеки един от моряците се приближи до Кендъл. Весело се хвалеха, че техният кораб е способен да надвие всеки друг, и то съвсем бързо. Дори Лойд я целуна, след като страстно бе целунал жена си. Чарли Макферсън галантно докосна с устни и двете й ръце, а после лицето му остана дълго румено по целия път до „Джени Лин“.
Най-накрая тя усети устните на Брент до бузите си. Не посмя да го погледне, беше вперила поглед напред.
Той стисна ръцете й, после бързо ги пусна, обърна се и закрачи към „Джени Лин“.
Никога нямаше да забрави как изглеждаше той тази сутрин — капитанската му униформа излъчваше благородство й авторитет, шапката му беше леко килната на една страна, мустаците и брадата — току-що подстригани. Раменете му изглеждаха невероятно широки, тялото му — гъвкаво и подвижно, но едновременно с това набито.
Погледите им за миг се срещнаха над водата. Той закачливо й отдаде чест и се намръщи. Тя му помаха с ръка и с усилие изписа на лицето си лъчезарна усмивка.
Кендъл запази усмивката, застинала на лицето й, докато „Джени Лин“ излизаше от залива.
После усмивката бавно се стопи, а корабът се превърна в точица на хоризонта.
— Хайде да се връщаме вкъщи, миличка.
Кендъл усети нежно докосване по рамото си, обърна се и видя Ейми Армстронг, която я гледаше с дълбоко съчувствие, изписано на умиляващо пухкавото й лице.
Странно защо, майчинското лице на Ейми докосна някакви струни в сърцето на Кендъл. Обзе я копнеж да се върне в Чарлстън.
Искаше да види майка си и Лоли. Някога майка й я беше подкрепяла с обичта си, беше успокоявала дъщерите си в своите прегръдки.
Но Кендъл не можеше да се върне там. А Ейми Армстронг й даваше повече утеха, отколкото някога се бе надявала да получи.
Тя трябваше да се научи да се справя сама.
— Ще се върна скоро, Ейми — увери я Кендъл и успя да се усмихне. — Обещавам. Ти върви. След малко ще се заема с домакинската работа, която изоставих доста тези дни.
Ейми не изглеждаше особено доволна, но се примири с желанието на Кендъл.
— Добре, дете, но не стой тук сама прекалено дълго.
— Няма.
Ейми си тръгна. Кендъл се загледа зад устието на реката към залива, усети полъха на вятъра и чу шума на гората.
Забеляза лека промяна във въздуха. Обърна се рязко и видя, че зад нея стои Червената лисица.
— Времето минава, Кендъл — тихо проговори той.
— Да, знам.
— Плъзга се като слънцето по хоризонта.
Кендъл кимна.
Червената лисица протегна ръка към нея. Тя я стисна с двете си ръце.
— Тръгвам си — меко каза той, — но винаги ще бъда до теб. Знаеш това, нали?
— Да. — Тя повдигна глава и най-после успя да се усмихне сърдечно. — Знам също, че ще успея да те намеря.
Червената лисица издърпа ръката си. Също както би направил Брент, той посегна да вдигне от бузата й един развят кичур коса.
— До скоро виждане — промърмори индианецът.
Тя кимна и той безшумно изчезна между дърветата.
Кендъл се попита дали някога Брент ще проумее, че макар любовта да беше различна, това, което я свързваше с Червената лисица, бе също толкова силно, колкото чудото, което правеше от тях двамата завинаги едно цяло.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Юни, 1862
За тези, които бяха изпратили свои близки на бой, най-страшните мъки на войната бяха тревожното очакване и скуката на всекидневния живот.
Сутрин Кендъл помагаше на Ейми в обора и градината, а следобед яздеше по пътеките и плажовете.
Лятото беше горещо, непоносимо жарко, но имаше кътчета, ивици бял пясък, засенчени от листата на палмите, където морският бриз полъхваше свежо. Тя обичаше да се скита по брега — така се чувстваше по-близо до Брент.
Кендъл изпита горчиво разочарование, когато той не се върна след плаването си до залива. Освен това не бе успял да постигне почти нищо. Блокадата на Ню Орлеанс беше непробиваема, а Пенсакола си оставаше в ръцете на Съюза. Брент караше от Флорида сол, от която отчаяно се нуждаеха във вътрешността на страната, но му се отдаде да я разтовари само по мочурливото крайбрежие на Луизиана. Надяваше се, че армията ще успее да достави безценната стока до кланиците, за да консервират месо за войските в дълбокия Юг.