Твърдо бе решила да се облече, но когато пристъпи към стълбата, за да се спусне под палубата, отново усети пристъп на страх. Сякаш щеше да се озове в бездната на непознатото. С треперещи пръсти докосна перилата. Но слънцето грееше през страничните отвори и страхът й се стопи. Ако на борда на шхуната-призрак имаше янки, те отдавна щяха да са се появили.
Въпреки това тя се поспря колебливо в тесния коридор, който явно водеше към каютите на офицерите. Отвратителни образи на жестоки и похотливи дезертьори изпълниха съзнанието й. С усилие на волята пристъпи напред и се приближи към една врата. Ако беше страхливка, изобщо не биваше да идва на кораба. Но сега трябваше да направи нещо.
Отвори вратата и въздъхна с облекчение, като видя, че в тъмната каюта няма никого. Предположението й, че екипажът е напуснал кораба, излезе вярно. „Гордостта на Нова Англия“ беше празна.
Бързо разбра, че се е озовала в капитанската каюта. Върху бюрото лежеше отворен корабният дневник, а на стола бе захвърлена куртка с капитански нашивки. С любопитство Кендъл прокара пръст по последната страница на дневника и зачете думите, изписани с внушителен, украсен със заврънкулки почерк:
31 май, 1862
07,00 часа
Фрегата на хоризонта, без флаг. Няма съмнение, че е от флотата на Конфедерацията. Ние сме по-бързи, но тя е по-силна. Няма да я нападнем, ще се постараем да минем край нея незабелязани.
11,00 часа
Капитан трети ранг Бригс разчете името й — „Окичоби“. Редник Търнър смята, че тя вероятно е капер от Флорида. На хоризонта няма други кораби на Съюза, завиваме наляво, за да избегнем срещата.
13,00 часа
Фрегатата настъпва към нас. Не можем да избегнем оръдията й. Тук прекъсвам, за да командвам боя. Отче наш, пази своите синове. Но ти, с твоята божествена мъдрост, едва ли ще проявиш милост към нас, братоубийците, които проливаме кръвта на своите близки.
Прости греховете ни.
Сълзи опариха очите на Кендъл. Написаното не звучеше като корабен дневник, особено след 13,00 часа. Не излагаше само сухи факти. Не беше само хроника на събитията.
Би било добре, ако познаваше капитан Джулиън Куспис Смит. Той беше човек, а не машина за война.
Тя тихо се помоли капитанът да е останал жив и прелисти предишните страници. „Гордостта на Нова Англия“ бе влязла във флотата на Съединените щати през юни 1860.
Нищо важно, помисли си Кендъл тъжно. Въпреки това щеше да вземе дневника на брега и да го предаде на Хари.
Взе синята куртка на капитана и дневника и излезе от каютата. Наметна се и тръгна по стълбите към палубата, замислено прехапала устни, посърнала от трагедията. Изкачи се на палубата с натежало сърце. Искаше й се да не беше чела дневника, да не беше познавала Травис. Много по-лесно е да понесеш войната, когато мразиш врага без съмнения.
— Бре, бре, бре! Я виж ти, какво намирам!
Кендъл се стресна и се огледа. До щурвала стоеше човек. Кавалерийската му куртка имаше неопределен цвят, може би беше избеляла или пък мръсна. Панталоните му бяха сини, но това не й говореше нищо, защото много южняци носеха сини панталони под сиви или червеникавокафяви куртки.
Беше среден на ръст и набит. Косата му бе тъмна, брадата — рошава и сплъстена от тютюн за дъвчене. Злобна усмивка се изписа на лицето му.
— Хо, хо, хо, я какво сме имали тук! — хрипливо произнесе той и тръгна към нея.
Тя сграбчи дневника и го притисна към гърдите си, сякаш очакваше закрила от него.
— Кой сте вие? — рязко попита тя с престорена храброст. — Как попаднахте на този кораб?
Той се поспря, явно изненадан от гневния й въпрос. Повдигна рунтавите си вежди и се ухили.
— Малката южнячка имала силен дух, а? Добре, сладурче. Аз обичам жените ми да са буйни.
Кендъл не обърна внимание на намека, измерваше го с поглед и отчаяно търсеше изход.
— Янки ли сте? — запита го Тя. Не можеше да познае нито по говора, нито по дрехите.
— Южняк, янки — к’ва разлика? На стария Зеб мястото му не е във войската.
— Вие сте дезертьор.
— Не, сладурче. Само дето умът ми сече. — Хитро присви черните си, подобни на копчета очи и я погледна. — Ще взема този кораб и ще офейкам оттук, мадамче. И много ще ми е добре да те взема със себе си. Да, сладурано, чудно ще е!
Пристъпи към нея и тя забеляза, че в колана му са затъкнати два гладкоцевни револвера. През дебелия му корем беше препасан кожен ремък, от който висеше калъф с дълга, смъртоносна кама. Колкото повече се приближаваше, толкова по-жълти изглеждаха зъбите му и по-силна ставаше вонята, която се носеше от него.