Индианецът вдигна ръце от раздразнение и прекоси палубата, за да се заеме с макарата на котвата. Кендъл се затича след него.
— Чуй ме…
— Не!
— Можем да направим нещо, да си поставим цел!
Той се извърна с горящи тъмни очи.
— Глупава жена! Аз се опитвам да те опазя, а ти искаш да се изложиш на опасност и сигурна смърт.
— Не мога да понеса чакането!
— Нощният ястреб ще се вбеси.
— По дяволите Нощния ястреб! — възкликна Кендъл, изумена от собствените си думи, но твърдо решила индианецът да не я види разколебана. — Брент идва за толкова кратко. После пак отплава. Обичам го, но той лесно ме забравя и насочва сърцето си към войната. Той всеки ден рискува живота си, а това не ти се вижда необичайно. Аз не съм нечия собственост, Червена лисицо. Моят живот принадлежи единствено на мен, както и неговият — на него. Моля те, изслушай ме. Можем да свършим добра работа почти без риск. Измъкваме се от залива през нощта, намираме малки блокадни кораби на янките и…
— Без екипаж? — скептично попита индианецът.
— Ще намерим екипаж.
Той изсумтя.
— Къде, Кендъл? Единствените мъже, останали в селищата, са момчета и старци.
— Стар не означава безполезен. А ти имаш своите бойци.
— Белите не се бият заедно с индианците. Съюзяват се с тях и ги използват, но не се бият рамо до рамо с тях. Но това няма значение. Това, което предлагаш е… — за първи път Кендъл видя Червената лисица да търси необходимата му дума на английски — абсурдно! — избухна той накрая.
Тя му обърна гръб.
— Казах ти вече, че този кораб е мой. И аз ще плавам на него — с теб или без теб.
От устата му се изсипа порой от ругатни — поне така предположи Кендъл, защото той заговори твърде бързо и разпалено на собствения си език и тя не успя да го разбере. В края на гневната му реч чу да споменава името на Брент и се обърна още веднъж към него със светнали, умоляващи очи.
— Червена лисицо, Брент няма да разбере! Той няма да се върне още месеци наред! Ние ще се промъкваме в пристанищата и ще предаваме на Конфедерацията всички боеприпаси и кораби, до които се доберем. Аз разбирам малко от оръдия. — Тя се поколеба за миг и блясъкът в очите й помръкна. — Достатъчно дълго време прекарах във Форт Тейлър и понаучих някои неща. Тези са марка „Парот“ — тя посочи оръдията на палубата. — И ако имаме късмет, все още ще стрелят добре. Защо не ме слушаш, Червена лисицо? Не разбираш ли? Ще пребоядисаме шхуната и ще я кръстим „Гордостта на Юга“! Двайсет души екипаж ще е достатъчен — десетина бели и десетина индианци! И…
— Една жена? — с печален скептицизъм попита Червената лисица.
— Да — тихо отвърна Кендъл. — Аз съм добър моряк, Червена лисицо. Доказах го, когато успях да стигна дотук в лодка! Ще внимаваме. Ще изпробваме крилата си, преди да полетим! Аз съм южнячка и трябва да участвам във войната!
— Искаш да се биеш или искаш да си отмъстиш?
— Има ли значение?
— Ако те хванат, знаеш какво ще се случи.
Тя срещна погледа му, без да трепне.
— Да, знам.
Котвата се върна с трясък на мястото си и Червената лисица отново заговори:
— Няма да сторя това на единствения бял човек, когото мога да нарека приятел.
— Тогава аз ще го направя без теб — твърдо отсече Кендъл. Червената лисица въздъхна уморено. Не бяха споменали смъртта на Аполка, но Кендъл знаеше, че той мисли за убитите си жена и син.
— Семейство Армстронг ще те спрат. Никога няма да се съгласят с безразсъдния ти план.
Кендъл сведе очи, за да прикрие усмивката си. Разбра, че го е убедила. А щом беше успяла да убеди един индианец със сърце и воля от стомана, значи можеше да убеди всекиго. „Гордостта на Нова Англия“ щеше да се превърне в „Гордостта на Юга“. Щяха да боядисат шхуната в сиво и да плават в името на Конфедерацията.
Брент нямаше да е доволен, ако разбереше, но Кендъл се надяваше той никога да не научи.
Сега не можеше да мисли за него. Не можеше да размишлява и върху това, че бе пронизала човек, а Червената лисица хладнокръвно го бе довършил. Нямаше време да се пита какво ще стори, ако се натъкне на Джон Мур.
Червената лисица и Брент никога нямаше да разберат, че иска да влезе в схватка с човека, който бе превърнал живота в ад още преди войната.
А Брент беше заминал отдавна. В безкрайните дни и будните нощи й беше трудно да повярва, че той някога я е прегръщал.
Любовта не беше нещо, което може да се докосне. И сега в този хаос, когато брат проливаше кръвта на брата, тя често се питаше дали някога ще успее да протегне ръка към любовта и да я притисне към себе си…
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Септември, 1862