— Но да ви предупредя, капитане — рече измършавелият разузнавач. — Ли вече се натъкна на части от войската на Маклелън. Предстои голяма битка. Не е време за приятелски посещения. А пък и вие, от флотата, не сте за битки по суша.
Брент сви рамене.
— Щом кавалеристите на Флорида се бият, и аз ще се бия рамо до рамо с тях.
Разузнавачът присви очи и погледна Брент, после кимна:
— Така си и мислех, капитане. Роднини ли имате в кавалерията?
— Да, баща и брат — отвърна Брент. — Под командването на Стюарт.
— Кавалерията на Стюарт прикриваше Лонгстрийт от страната на Саут Маунтин. Повечето прочути генерали сега се събират тук. Сигурно ще намерите кавалерията на Джеб при Шарпсбърг, ако все още имате желание.
— Да, така е.
— Е, щом сте решили. Ли разположи щаба си в горичката край пътя за Шепърдстаун. Генералът очакваше подкрепа от Мериленд. Обаче няма да получи това, на което се е надявал. Е, няма да ви задържам повече. Сигурно искате да откриете роднините си, докато са още живи. Два часа път и ще стигнете до щаба.
Разузнавачът докосна шапката си за довиждане. Брент продължи напред.
След два часа се изправи лице в лице с тримата мъже, които бяха сърцето на конфедералните сили: Робърт Ли, Томас Джонатън Джаксън и Джеймс Браун Стюарт. Ли изглеждаше изненадан и развеселен, когато посрещна в палатката си морски капитан, но веселостта му бързо изчезна. Положението на армията му беше твърде сложно, за да се забавлява. Брент никога досега не беше срещал Ли, но един поглед му достатъчен, за да разбере, че всичко, което е слушал за възхитителния човек и неговото мълчаливо достойнство, е истина.
При всички случаи Ли се държеше като благородник. Той скри изненадата си и представи Брент на Стоунуол Джаксън и Джеб Стюарт.
— В момента вече се води битка, капитан Маклейн. Днес следобед бяха разменени първите изстрели. Не се намираме в морето, сър. Вие не сте под мое командване и мога само да ви предупредя, че това, което възнамерявате да сторите, няма да е леко. Както обикновено, федералната армия ни превъзхожда по численост.
— Да, сър, разбирам — тихо, но твърдо отговори Брент. — Но тук има кавалерийска рота, съставена от хора, с които съм израснал. Баща ми, брат ми и десетина мъже от Джаксънвил. С тях яздих в мирно време, с тях ще яздя и сега. Аз съм добър стрелец, сър. Няма да ви преча.
— Джеб? — Ли вдигна очи от картите, разтворени пред него. — Кавалерията е твоя. Знаеш ли нещо за семейството на този млад човек?
— Разбира се — отвърна Стюарт. — Капитан Джъстин Маклейн и лейтенант Стърлинг Маклейн. Ще ги намериш на четвърт миля оттук, в крайните палатки.
Брент енергично отдаде чест и се обърна да излезе от палатката на генералите. Ли го повика обратно, сините му очи весело проблеснаха, въпреки несгодите на войната.
— Не се оставяй да те убият, млади момко. Чух, че си бил безценен за флотата.
Брент видя конете, завързани за през нощта, преди да забележи кавалеристите на Флорида. Видът на конете го изплаши. Бяха прекалено мършави и уморени, за да понесат гордо в боя достойната кавалерия.
Усети как сърцето му се свива, когато приближи групичка мъже, събрани около огън под тъмното небе, което предвещаваше дъжд.
Хората изглеждаха дори по-зле от конете. Някои нямаха обувки и бяха намотали парчета плат около краката си.
Униформите им бяха окъсани, износени и закърпени. Не изглеждаха по-добре от разузнавача, когото Брент беше срещнал.
Преди да стигне до войниците, един от тях се изправи.
— Брент! За бога, Стърлинг! Това е Брент!
И той се втурна към капитана, като едва не го събори на земята. Силата му бе необичайна за такова слабо същество. Но Брент се засмя. Прегърна възторжения човек и не се възпротиви срещу яростните удари, които се изсипаха върху гърба му. Най-после той се отдръпна и Брент се вгледа в дълбоките, сиви очи, които удивително приличаха на неговите.
— Татко! По дяволите, добре, че ви намерих! Страхувах се да не би…
— Страхуваше се да не би да са ме убили, а ти да не знаеш? — язвително попита Джъстин Маклейн. — Още не са, синко. Старите ми кости може да са чупливи, а главата — побеляла, но войникът в мен още е жив!
— Брент!
Брент се обърна и прегърна брат си — още един тъжен дрипльо. Отдръпна се от Стърлинг с неловка усмивка.
— Не искам да ви обидя, но и двамата изглеждате ужасно.
Стърлинг сви рамене.
— Това е една от причините, поради които се местим в Мериленд. Вирджиния е опустошена, Брент. Ли не може да ни нахрани и облече, защото всичко наоколо е залято с кръв, ограбено и опожарено. Надяваме се да докопаме нещо от запасите на янките.