Филип Хосе Фармър
Създателят на вселени
От другата страна на вратата се дочу едва доловим звук от тромпет. Седемте тихи ноти се разнесоха сякаш от далеч, като безплътна сянка на сребърен дух, ако, разбира се, сенките биха могли да бъдат изградени от звук.
Робърт Улф съзнаваше много добре, че зад плъзгащата се врата не би могло да има нито рог, нито човек, който да го надува. Защото само преди минутка лично бе надникнал в помещението на дрешника. И естествено не бе видял нищо друго освен циментов под, гладки бели шпакловани стени, закачалки за дрехи, лавица и електрическа крушка.
Но все пак беше дочул тръбния звук слабичък, долитащ сякаш от другия край на света. Беше сам. Наоколо нямаше никой, за да се убеди в реалността на онова, което сам знаеше, че не би могло да съществува. Стаята, в която се намираше, представляваше едно крайно невероятно място за подобно изживяване. Но той самият не беше точно човекът, с когото това не би могло да се случи. Напоследък го спохождаха странни сънища. Не по-малко странни мисли и образи се стрелкаха в съзнанието му денем мимолетни, но живи и дори смайващи; нежелани, неочаквани и неумолими.Това го безпокоеше. Струваше му се крайно несправедливо да се чувства заплашен от нервно разстройство точно сега, когато най-сетне му предстоеше да се пенсионира. И понеже това можеше да му се случи, както би могло да се случи на всекиго, единственото разумно решение би било да отиде на лекар. Но нещо му пречеше да постъпи така, както логиката диктуваше. И затова изчакваше, без да каже на никого другиго и най-малко на жена си.И ето че стоеше в стаята за отдих на един нов дом от комплекса Хохокам, вперил поглед към вратата на дрешника. Ако пак чуеше рога, щеше да плъзне вратата встрани, за да се убеди, че вътре няма нищо. След което, убеден, че източникът на звука е в болния му мозък, щеше да забрави за намерението си да купи тази къща. Щеше да остане глух за истеричните възражения на жена си и първо щеше да посети домашния си лекар, а после и психиатър.Робърт! Не стоя ли там долу достатъчно? Качи се тук! Искам да говоря с теб и с мистър Бресон! извика жена му.
— Минутка, мила, обади се той.
Но тя отново извика, този път толкова отблизо, че той дори се обърна. Бренда Улф стоеше в началото на стълбището, което водеше към тази стая за отмора. Беше на неговата възраст — шейсет и шест. Едновремешната красота бе скрита от стоманеносивата коса, бе погребана под слоя тлъстина, под покритите с руж и пудра бръчки, зад дебелите стъкла на очилата. Гледката го накара да примижи, точно както примижаваше всеки път, когато се поглеждаше в огледалото и виждаше там собствената си плешива глава, дълбоките линии от носа към устата, сбръчканата кожа около червените очи. Това ли беше проблемът му? Наистина ли се бе оказал неспособен да се адаптира към неизбежното, както другите, независимо дали им харесва или не? А може би не физическото погрозняване, неговото и на съпругата му, го отвращаваше, а осъзнаването, че двамата с нея не бяха съумели да реализират младежките си мечти. Нямаше никакъв начин да се избяга на пилата на времето по кожата, но трябваше да признае, че поне му бе даден шансът да живее толкова дълго. И затова не можеше да се оправдае, че е бил заварен неподготвен психически. Не би могъл да обвини света за това, което бе постигнал. Единствено той си беше виновен и поне притежаваше мъжеството да признае този факт. Не гледаше осъдително на вселената и по-точно на онази част от нея, която представляваше жена му. Не пищеше, не ръмжеше и не хленчеше като Бренда.
А имаше толкова много случаи, когато бе толкова лесно да захленчи или да се разридае. Колко бяха хората, които не можеха нищо да си спомнят за живота си до двайсетата година? Той поне мислеше, че става дума тъкмо за тези години, защото семейство Улф, което го бе осиновило, твърдеше, че е изглеждал на тази възраст. Старият Улф го открил да броди сред възвишенията на Кентъки близо до границата с Индиана. Не знаел нито кой е, нито как е попаднал там. Не само Кентъки, а и Съединените американски щати не означаваха нищо смислено за него, както и английският език.
Така че семейство Улф го бе прибрало при себе си и бе уведомило за това шерифа. Официалното разследване на случая не бе съумяло да го идентифицира. В друго време подобна история щеше да прикове вниманието на цялата нация, но сега тя се бе изправила на война срещу Кайзера и имаше по-сериозни грижи от съдбата на един младеж. Робърт, кръстен така на името на покойния син на семейство Улф, се хвана да помага във фермата. Беше започнал да ходи и на училище, защото нямаше никакви спомени за каквото и да е образование.