Той отстъпи крачка назад. Отворът започваше да се затваря и белите стени възвръщаха материалността си. Или може би лудостта му го напускаше.
— Ето! — извика младежът върху канарата. — Дръж!
И му хвърли рога. Превъртайки се във въздуха и отразявайки със сребристата си повърхност пробилите през листата слънчеви лъчи, рогът полетя право към отвора. Малко преди стените да се затворят, той влетя и удари Улф през коленете.
Улф извика, защото болезненото съприкосновение беше напълно реално. Свиващият се тесен процеп му позволи да зърне за последен път червенокосия мъж, който вдигна ръка, свил палец и показалец в универсалното пожелание за успех под формата на буквата „О“. Младежът се ухили и извика:
— Успех! Надявам се скоро да се видим! Аз съм Кикаха!
Като око бавно затварящо се преди да заспи, отворът в стената изчезваше. Образът притъмня и контурите на предметите започнаха да се размиват. Но Улф още можеше да вижда достатъчно добре и точно в този миг някакво момиче подаде глава зад ствола на едно от дърветата.
Очите й бяха нечовешки големи, но пропорционални на лицето. Очите на котка. Устните й бяха пълни и аленочервени, а кожата й бе златистокафява. Гъстата вълниста коса с окраската на тигър падаше свободно покрай едната страна на лицето й, а няколко черни кичура почти докосваха земята, докато тя надничаше иззад дървото.
В същия миг стените станаха непрозрачно бели като изцъкления поглед на мъртвец. Всичко си беше както преди с изключение на болката в колената и осезаемата материалност на рога, който лежеше подпрян на глезена му.
Улф го взе и го разгледа на слабата светлина в стаята. Макар и смаян, вече не мислеше, че е луд. Беше надзърнал в една друга вселена и беше получил нещо от нея, макар да му бе напълно неизвестно нито защо, а още по-малко как точно.
Рогът беше дълъг малко под два и половина фута и тежеше по-малко от четвърт фунт. Формата му бе като на рог от африкански бизон с изключение на отвора, където той рязко се разширяваше. Мундщукът беше от някакъв мек златист материал. Нямаше клапи, но когато го завъртя в ръцете си, Улф видя седем малки бутончета в къса редичка. На половин инч дълбочина в мундщука се виждаше мрежа от сребристи нишки. Когато вдигна рога под определен ъгъл спрямо светлината на лампата, той видя, че мрежата сякаш отиваше в дълбочина на рога. И докато се опитваше да види повече подробности, погледът му попадна на нещо, което му се бе изплъзнало при първия оглед: един непонятен йероглиф бе гравиран по средата на дължината му. Символът не приличаше на нищо, което бе виждал преди, а той бе експерт по всякакви видове писмо: с букви, йероглифи или пиктограми.
— Робърт! — възмутено извика жена му.
— Веднага се качвам, скъпа! — той остави рога в десния преден ъгъл на дрешника и затвори вратата. Алтернативата бе да се появи с рога в ръце. Но ако направеше това, трябваше да има готови отговори на въпросите на жена му и мистър Бресон. А тъй като не бе влязъл в къщата с рога, значи не можеше да заяви, че е негов. Бресон несъмнено щеше да поиска да задържи инструмента, намерен в собственост на неговата агенция.
Улф се измъчваше от агонията на неизвестността. Как би могъл да изнесе рога от къщата? Какво би попречило на Бресон да доведе други клиенти, дори още днес, които щяха да видят рога в мига, когато отвореха вратата на дрешника? И щяха да съобщят на Бресон за находката си.
Той се изкачи по стълбището и влезе в голямата дневна. Бренда още беше гневна. Бресон, топчесто очилато човече на около трийсет и пет години, изглеждаше неспокоен, макар да се усмихваше.
— Е, хареса ли ви? — поинтересува се той.
— Страхотна е — отговори Улф.
— Напомня ми за онази къща, в която съм израсъл.
— И на мен ми харесва — съгласи се Бресон.
— Произхождам от Средния запад. Напълно ви разбирам, ако не сте склонен да живеете в къща от типа ранчо. Не че ги предлагам. Аз самият живея в такава.
Улф отиде до прозореца и погледна навън. Следобедното майско слънце сияеше от синьото небе на Аризона. Поляната пред дома бе засадена преди три седмици с бермудска трева, прясна като целия жилищен комплекс Хохокам.
— Почти всички къщи са на нивото на земята — обясни Бресон.
— Копането в тази скалиста почва струва много, но тези домове не са скъпи. Имам предвид в сравнение с онова, което получавате за парите си.
Улф си мислеше: „Ако не бяха издълбали скалата, за да построят стаята за отдих, какво ли щеше да види мъжът от другата страна, когато отворът се разтвореше? Дали щеше да види само скала и щеше ли това да му попречи да се освободи от онзи рог? Несъмнено!“