Свършиха със заека и покриха огъня. Улф пое първата смяна. Кикаха говори през цялото време, а когато дойде неговият ред да дежури, Улф остана да го слуша.
В началото, преди много време — повече от 20000 години — Повелителите обитавали вселена, паралелна на тази, в която се намира Земята. Тогава тяхната раса не била известна като Повелителите. Не били много на брой — само оцелелите от продължила с хилядолетия война с друга раса. Наброявали може би към десетина хиляди.
— Но това, което не им достигало в количество, напълно компенсирали с качество — обясни Кикаха. — Имали наука и технология, в сравнение с които нашите, земните, изглеждали като мъдростта на тасманските аборигени. Можели да конструират частни вселени. И ги правели… В началото всяка вселена била само нещо като игрище — провинциален клуб за малки групи. Но след време — защото независимо от почти божествената си мощ, това били хора — те започнали да враждуват. Оказало се, че чувството за собственост и при тях било толкова силно, колкото на Земята. Започнали борби. Предполагам, че е имало нещастни случаи и самоубийства. На всичко отгоре самотата и изолацията на Повелителите ги направили мегаломани, което е напълно естествено, като си помислиш, че всеки от тях е играел ролята на малък бог и започвал да се вживява в нея… И за да опиша с няколко думи последвалата хилядолетна епоха, ще кажа, че Повелителя, създал точно тази конкретна вселена, в крайна сметка останал сам. Името му било Джадауин и край него нямало нито един от неговата раса. Не е имал и нужда. Защо да дели този свят с равен на него, когато би могъл да бъде Зевс с милион Европи и с най-красивите Леди?… Населил своя свят със същества, похитени от другите вселени, главно тази на Земята. Други създал в лабораториите на двореца си, построен на върха на най-горното ниво. Можел да създава същества с приказна красота или екзотични чудовища… Единственият проблем идвал от това, че Повелителите не се задоволявали да управляват само собствените си вселени. Започнали да бленуват за световете на другите. Съоръжили собствеността си с непроницаеми прегради и създали непобедими защити. Битката се превърнала в смъртоносна игра. Това развитие на нещата също е обяснимо, като се има предвид, че скуката станала враг, който Повелителите не можели така лесно да прогонят. Когато си почти всемогъщ, когато твоите творения са твърде прости и слаби, за да поддържат интереса ти вечно, каква друга тръпка ти остава, освен да рискуваш своето безсмъртие срещу друг безсмъртен?
— И как се намеси ти във всичко това? — прекъсна го Улф.
— Аз ли? На Земята се казвах Пол Янус Финеган. Второто ми име е моминската фамилия на майка ми. Както знаеш, то също е името на бога на вратите, на старата и нова година, богът с двете лица, едното от които гледа напред. — Кикаха се засмя:
— Янус, колко подходящо име, а? Аз принадлежа на два свята и минах през вратата между тях. Не че съм се връщал на Земята или някога бих искал да го направя. Изживях приключения и се издигнах до положение, което никога не бих могъл да завоювам на онзи скапан стар глобус! Кикаха не е единственото ми име. Освен това аз съм царят на това ниво и уважавана личност по другите нива. Ти скоро сам ще се убедиш в това.
Улф вече беше започнал да си задава някои въпроси за този човек. Кикаха така ловко се измъкваше от преките отговори, че сигурно имаше някаква самоличност, за която не искаше да разговаря.
— Знам какво си мислиш, но не си вярвай — предупреди го Кикаха. — Аз съм хитрец, но с теб се опитвам да бъда прям. Между другото, знаеш ли как спечелих името си сред хората-мечки? На техния език „кикаха“ е митологично същество, нещо като полубожествен мошеник. Като например Стария койот от равнините Нанабожо в Оджибуей или Уакджункага от Уинебаго. Някой ден ще ти разкажа как спечелих това име и как станах вожд на хроваките. Но сега имам да ти казвам по-важни неща.
През 1941, на двайсет и три години, Пол Финеган се записал като доброволец а американската кавалерия, защото обожавал конете. След известно време се озовал в танк. Пресякъл Рейн заедно с Осма армия. Един ден, след като взел участие в превземането на малко градче, открил необикновен предмет сред руините на местния музей. Това бил полумесец от сребрист метал, толкова твърд, че нито чукът оставял следа по него, нито ацетиленовата горелка можела да го разтопи.
— Разпитах някои от местните жители. Всичко, което успях да науча, бе, че предметът се намирал в експозицията на местния музей отдавна. Някакъв професор по химия поекспериментирал с него и се опитал да заинтересува Мюнхенския университет, но не успял… Взех го с мен след войната, заедно с други бойни сувенири, разбира се. Върнах се в университета в Индиана. Баща ми беше оставил достатъчно пари, за да изкарам поне няколко години, така че имах малък апартамент, разполагах със спортна кола и така нататък… Един мой приятел беше репортер. Разказах му за полумесеца, за странните му свойства и необикновения му химически състав. Той написа очерк и го публикува във Вашингтон. Не бих казал, че учените се втурнаха да го изследват… всъщност те просто не искаха да имат нищо общо с него… Но три дни по-късно един човек, който се представи като мистър Ванакс, ме посети в апартамента ми. Взех го за холандец поради името му и чуждия му акцент. Искаше да види полумесеца. Реших да му доставя това удоволствие. Той страшно се възбуди въпреки старанието си да не се издаде. Каза ми, че иска да го купи. Попитах го колко е готов да предложи и той заяви, че може да даде десет хиляди долара, но не повече. „Ама, разбира се, че ще дадеш повече, казах аз, — защото, ако не дадеш, няма да постигнеш нищо“. „Двайсет хиляди?“ — попита Ванакс. „Нека добавим още малко“ — предложих аз. „Трийсет хиляди?“