— Съобразих какво бе попречило на Ванакс да ме последва през прохода. Двата полумесеца, поставени един в друг, образуваха „верига“. Но не се задействаха преди някое човешко същество да стъпи в полето, което създаваха. След това единият полумесец оставаше на Земята, а другият се прехвърляше в тази вселена, където се свързваше с очакващия го тук полумесец. С други думи, за да се образува „верига“, бяха необходими три полумесеца — един в света, където искаш да отидеш и два в този, от който тръгваш. Стъпваш в кръга, единият от полумесеците се прехвърля към единичния в съседната вселена, а другият остава в света, който си напуснал… Ванакс сигурно беше дошъл на Земята с помощта на тези полумесеци. И не би могъл да го направи, освен ако на Земята вече не е имало такъв полумесец. Някой, и може би ние никога няма да разберем кой, беше загубил един полумесец на Земята. А може и да е бил откраднат от някой, който не е подозирал за истинската му стойност. Както и да е, той сигурно го бе търсил от много време и когато попаднал на онази статия за полумесеца, намерен от мен в Германия, разбрал веднага за какво става дума. Разговорите с мен му разкрили, че аз мога и да не му го продам. Затова влязъл в апартамента ми със своя полумесец. И беше готов да стъпи в кръга, ако не му бях попречил… Вероятно е бил заседнал на Земята, без шанс да се измъкне, ако не намери друг полумесец. Не знам, може би на Земята има и други. Дори не е задължително точно този, който намерих в Германия, да е загубеният.
Финеган бродил из двореца много дълго. Бил огромен, неописуемо красив, екзотичен и пълен със съкровища и различни предмети. Имало и лаборатории или по-точно биореактори. Финеган видял странни същества, бавно добиващи форма в огромни прозрачни цилиндри. Имало и голям брой пултове за управление с най-различни средства за въздействане върху процесите, но той нямал представа как действа всичко това. Символите под бутоните и превключвателите му били непознати.
— Имах късмет. Онова място бе пълно с клопки и капани, предназначени или да заловят неканения гост, или да го убият. Но те не бяха включени. Не ме питай защо, тъй като не знам, точно както не знам, защо не срещнах никой друг. Но за мен това бе добре дошло.
Финеган излязъл от двореца, за да разгледа изящната градина, която го заобикаляла. Така стигнал до края на монолита, върху който били дворецът и градината.
— Вече си видял достатъчно, за да си представиш какво почувствах, когато погледнах през ръба. Самият монолит сигурно беше висок не по-малко от трийсет хиляди стъпки. Под него се намира нивото, което Повелителя е нарекъл Атлантида. Не знам дали земният мит за Атлантида се основава на тази Атлантида или Повелителя е взел името от легендата… Под Атлантида се намира нивото Драхеланд. После Америндия. Обхванах всичко с един поглед, точно както можеш да видиш едната страна на Земята от ракета. Без подробности, разбира се, само големи облаци, огромни езера, морета и очертанията на континенти. Освен това голяма част от всяко по-долно ниво беше скрита от това над него… Но можах да схвана, че този свят е организиран като Вавилонската кула, макар да не разбирах в онзи момент какво точно гледам. Беше толкова неочаквано и чуждо за мен, че бе немислимо да го осъзная.
Финеган обаче могъл да осъзнае, че се намира в критична ситуация. Не разполагал със средство да напусне върха на този свят, освен да опита да се върне не Земята с помощта на полумесеците. За разлика от страничните стени на другите монолити, стените на този били гладки като билярдна топка. А не искал да се спасява с полумесеците, защото знаел, че Ванакс със сигурност ще го очаква.
Макар да не бил застрашен от гладна смърт — около него имало храна и вода за години наред, — той не можел и не искал да остава там. Страхувал се от завръщането на собственика, който можел да се окаже с неприятен темперамент. Защото в двореца имало места, от които Кикаха се почувствал неспокоен.
— И тогава се появиха гуорлите — разказваше Кикаха. — Предполагам… не, знам — че те нахлуха от друга вселена с помощта на устройство, подобно на онова, което отвори вратата за мен. Тогава не знаех, не можех да знам нито защо са в двореца, нито как се бяха озовали там. Но бях доволен, че съм пристигнал преди тях. Ако бях попаднал в ръцете им…! По-късно установих, че са агенти на друг от Повелителите. Изпратени от него със задачата да откраднат рога. Трябва да ти кажа, че бях видял рога по време на обиколките ми из двореца и дори го бях надувал. Но не знаех как да натисна бутоните, за да проработи. Дори не знаех истинското му предназначение… Та значи гуорлите нахлуха в двореца. Бяха към стотина. За щастие, видях ги пръв. А те веднага се опитаха да дадат изблик на страстта си към убиване и това им докара неприятности. Опитаха да убият някои от Очите на Повелителя — онези грамадни като орли гарвани, накацали из градината. На мен те не ми бяха обърнали никакво внимание, вероятно приемайки ме за гост, а може би защото не им се бях сторил опасен… Та, гуорлите се опитаха да прережат гърлото на един от гарваните и тогава те ги нападнаха. Гуорлите отстъпиха в двореца, а големите птици ги последваха дори там. Навсякъде се разхвърчаха кървави пера и парчета козина, а подът в онази част на двореца бе покрит с трупове и от двете страни. По време на битката забелязах, че някакъв гуорл излиза от една стая с рога в ръка. Тръгна по коридорите, сякаш търсеше нещо конкретно.