— Бих могъл със същия успех да използвам и карабина за лов на слонове — обади се Улф, — но не съм сигурен, че дори тя би могла да го повали. Между другото, защо гуорлите — а и индианците — не използват огнестрелно оръжие?
— То е стриктно забранено от Повелителя. Разбираш ли, Повелителя не обича някои неща. Той възнамерява да задържи населението на определена численост, на определено технологично ниво и с определени социални структури. Повелителя управлява една внимателно контролирана планета… Той например обича да е чисто. Сигурно вече си забелязал, че жителите край Океанос са лениви непукисти. Но не пропускат да почистят след себе си. Никъде никакъв боклук. Същото се отнася и до това ниво, до всяко ниво. Америндианците държат и на личната си хигиена, както драхеландерите и атлантите. Повелителя държи да е така и наказанието за неподчинение е смърт.
— А как налага правилата си? — попита Улф.
— Най-вече като ги прави част от обичаите на жителите. В началото поддържал тесен контакт със свещеници и лекари. После използвал религията — провъзгласявайки се за божество — за да формира и затвърди навиците на живот тук. Той харесва подредеността, ненавижда огнестрелното оръжие, както и всякакви устройства, основаващи се на висша технология. Може да е романтик… не знам. Но различните общества из този свят са конформистки и статични.
— И какво? Толкова ли е необходимо да има прогрес и толкова ли е лошо едно общество да е статично? Аз лично, макар и да не одобрявам арогантността на Повелителя, неговата жестокост и нехуманността му, одобрявам някои от нещата, които е направил. И с малки изключения харесвам този свят и го предпочитам много повече от Земята.
— Май и ти си романтик!
— Може би. Този свят е достатъчно реален и суров, както вече сам знаеш. Но той е свободен от мръсотия, от всякакви болести, от мухи, комари и въшки. Младостта продължава, докато си жив. Е, не е чак толкова лошо място за живот. Поне аз не го намирам за такова.
Улф беше застъпил последното си дежурство, когато слънцето излезе зад ъгъла на света. Светлинките на звездите потъмняха, а небето заприлича на зелено вино. Въздухът погали със студените си пръсти двамата мъже и продуха дробовете им със свежестта си. Те се протегнаха и слязоха от платформата, за да уловят нещо за закуска. По-късно, със стомаси пълни с печен заек и сочни плодове, те подновиха пътуването си.
Вечерта на третия ден, когато на слънцето му оставаше само една педя, преди да се скрие зад монолита, те все още бяха на равнината. Пред тях се издигаше възвишение, зад което, по думите на Кикаха, трябваше да се намира малка горичка. Едно от високите дървета в нея щеше да им даде подслон за нощувка.
Неочаквано, заобикаляйки хълма, към тях се понесе група от около четиридесет ездачи. Бяха с мургава кожа и носеха косите си на две плитки. Лицата им бяха боядисани на бели и червени ивици и черни пресечени черти. Над китките им бяха пристегнати малки кръгли щитове, а в ръцете си държаха копия или лъкове. Някои носеха мечи черепи вместо шлемове, други бяха втъкнали птичи пера в кепетата си или носеха малки шапчици, пищно украсени с дълги пера.
Съзирайки двамата мъже пред себе си, ездачите дружно изкрещяха и смушкаха конете си в галоп. Стоманените върхове на копията се спуснаха и насочиха напред. На лъковете бяха поставени стрели, а във въздуха се размахаха тежки стоманени секири и боздугани.
— Не отстъпвай! — нареди Кикаха. Той се усмихваше. — Това са хроваките, хората-мечки. Моето племе.
Той пристъпи напред и вдигна лъка с две ръце пред себе си. Извика нещо към нападателите на техния език, който бе изпъстрен с гърлени, синкопно звучащи звуци, необичайни паузи и носови съгласни, с рязко издигаща се и спадаща интонация.
Те го познаха и извикаха „АнгКунгавас ТреКикаха!“. Профучаха съвсем близко до тях, мушнаха с копията така, че едва не го пронизаха, изсвистяха със секирите и боздуганите на косъм от лицето му, а стрелите им се забиха пред краката му и дори между тях.
Улф беше удостоен със същото внимание, което понесе, без да мигне. Подобно на Кикаха, на лицето му бе застинала усмивка,но той не беше сигурен дали може да бъде възприета като безгрижна.
Хроваките извиха рязко конете си и атакуваха отново. Този път спряха миг преди да ги прегазят. Животните изцвилиха и се подчиниха, изправяйки се на задните си крака. Кикаха скочи и смъкна един младеж от коня му. Смеейки се лудешки, двамата се сборичкаха на земята, докато накрая Кикаха залепи плещите на младия хровак. После се изправи и представи загубилия на Улф.
— НгашуТангис — един от шуреите ми.