Двама америндианци скочиха от конете и поздравиха Кикаха с много прегръдки и възбудена реч. Кикаха им даде възможност да се поуспокоят и подхвана дълъг и сериозен разказ. Често сочеше с пръст към Улф. След петнайсетминутно изложение, прекъсвано от време на време от къс въпрос, той се обърна усмихнат към Улф:
— Имаме късмет. Поели са с намерение да нападнат племето ценаква, които живеят доста близо до Дърветата с Многото Сенки. Обясних им какво правим тук, без да казвам всичко, разбира се. Те не знаят, че сме тръгнали срещу самия Повелител и аз нямам намерение да им го признавам. Но знаят, че сме по следите на Хризеис и гуорлите, и че ти си мой приятел. Знаят също, че Подарж стои зад нас. Гледат на нея със страхопочитание и с удоволствие ще услужат, стига да могат… Имат много резервни коне, така че можеш да избираш. Единственото, което не ми харесва, е, че няма да посетиш селището на хората-мечки и не ще мога да ти представя двете си жени — Гуишоуей и Ангуанат. Но човек не може да има всичко.
Сменяйки конете на всеки половин час, двамата продължиха с бойния отряд, яздейки без почивки два дни. Улф се претри от седлото… или по-скоро от одеялото, което му служеше вместо седло. Но когато дойде третата сутрин, той беше в същата форма, както всеки от хората-мечки и можеше да остава върху коня по цял ден без чувството, че всеки мускул по тялото му, а дори и някои кости са се схванали.
На четвъртия ден отрядът беше задържан за четири часа. Стадо огромни брадати бизони прекоси пътя им: животните образуваха колона, широка две и дълга поне десет мили, а това бе преграда, която никой — човек или звяр — не би могъл да разкъса. Улф се раздразни, но другите не изглеждаха особено нещастни, защото както ездачи, така и коне имаха нужда от по-дълга почивка. В края на колоната се появиха стотина ездачи от племето шаникоца с очевидното намерение да забият копия и стрели в някой изостанал бизон. Хроваките изгаряха от желание да ги нападнат и да избият цялата група и само отрезвяващата реч на Кикаха ги възпря. Когато схватката се размина, Кикаха сподели с Улф, че според хората-мечки, всеки от тях бил равен поне на десет от всяко друго племе.
— Големи бойци са, но страдат от прекалено самочувствие и малко арогантност. Само да знаеш колко пъти ми се е налагало да ги разубеждавам от забъркване в ситуации, в които биха ги избили до крак!
Продължиха да яздят, но след час ги спря НгашуТангис — един от разузнавачите за този ден. Той буквално долетя на коня си, крещейки и жестикулирайки. Кикаха го разпита и после обясни на Улф:
— Една от посестримите на Подарж се намира на около две мили оттук. Кацнала е на някакво дърво и заповядала на НгашуТангис да ме заведе при нея. Не можела да дойде сама — била разкъсана доста зле от ято гарвани. Побързай!
Орлицата седеше на най-долния клон на самотно дърво. Засъхнала тъмночервена кръв покриваше зелените пера, а едното око беше изкълвано. Яростта в другото беше напълно достатъчна, за да държи хората-мечки на почтително разстояние. Те се обърна на микенски към Улф и Кикаха:
— Аз съм Аглая. Познавам те, Кикаха — Кикаха-хитреца. И теб съм виждала о, Улф, когато бе гост на великокрилата Подарж — моя сестра и кралица. Тя разпрати много от нас да търсим дриадата Хризеис, гуорлите и рога на Повелителя. Но само аз ги видях да влизат в Дърветата с Многото Сенки на другия край на равнината… Спуснах се над тях, надявайки се да ги изненадам и да завладея рога. Но те ме видяха и се събраха в стена от ножове, срещу която не можех да направя нищо друго, освен да се убия. Така че издигнах се нагоре, толкова високо, че те не можеха да ме виждат. Но аз, острооката, можех да виждам тях.
— Виждаш ли колко са арогантни, дори на смъртния си одър — тихо проговори на английски Кикаха. — И не без основание.
Орлицата изпи водата, предложена от Кикаха, и продължи:
— Когато падна нощта, те вдигнаха бивак в края на една горичка. Кацнах на дървото, под което, завита с еленова кожа, спеше дриадата. По кожата имаше засъхнала кръв — мисля от човека, който е бил убит от гуорлите. Бяха го заклали и възнамеряваха да го изпекат на огъня… Кацнах на земята от противоположната страна на дървото. Надявах да говоря с дриадата, мислех дори, че ще мога да помогна да избяга. Но гуорлът, който седеше до нея, чу пърхането на крилете ми. Погледна зад дървото и това беше грешката му, защото аз забих нокти в очите му. Той изпусна ножа и се опита да ме откъсне от лицето си. Успя, но голяма част от лицето му, както и двете му очи, останаха по ноктите ми. Тогава казах на дриадата да бяга, но тя се изправи, постелката падна от раменете и аз видях, че ръцете и краката бяха завързани… Скрих се в храстите, оставяйки гуорла да вие от болка. И да оплаква скорошната си смърт, защото събратята му едва ли биха поели бремето на един сляп воин. Избягах през гората в посока към равнината. Там можах да излетя отново. Полетях към гнездото на хората-мечки, за да ти съобщя новината о, Кикаха, и на теб о, Улф — любими на дриадата. Летях цяла нощ и цял ден… Но ято съгледвачи на Повелителя успяха да ме зърнат първи. Бяха пред и над мен, скрити в сиянието на слънцето. Гарванчетата се спуснаха отвесно и напълно ме изненадаха. Полетях надолу, повлечена от тежестта им, защото поне дузина от тях бяха забили ноктите си в тялото ми. Падах, преобръщайки се във въздуха и кървейки от острите им клюнове… Тогава аз, Аглая, сестра на Подарж, се изправих във въздуха и си възвърнах хладнокръвието. Сграбчих грачещите гарвани един след друг и започнах да отгризвам главите им, да откъсвам крилете и краката им. Избих дузина, но ме атакува останалата част от ятото. Бих се и с тях и резултатът бе същият… Те загиваха, но това приближаваше и моята гибел. И то само защото бяха наистина много.