— Ако Големия търговски път стигаше до гората, вместо да върви успоредно на нея, щяхме да успеем — обясни той на Улф. — Докато сме на пътя, ние сме в безопасност. Пътят е свещен, дори дивите полуконе се съобразяват с това. Всички племена получават стоманените си оръжия, тъканите одеяла, украшенията, шоколада, хубавия тютюн и така нататък, от Тишкетмоак — единствения цивилизован народ на това ниво. Реших да минем бързо по пътя, защото ако се натъкнехме на търговски керван, не ни мърдаха няколко дни търговия, тъй като по никакъв начин не бих могъл да разубедя хроваките. Сигурно си забелязал, че нашите смелчаци носят на гърба си повече кожи, отколкото са им необходими. Просто така. Но сега всичко е наред.
Изминаха още шест дни без сянка от присъствието на вражески племена, освен видимите на разстояние палатки на Иренусоик в черно-червени ивици. Не видяха ничии воини, които да се осмелят да ги предизвикат, но Кикаха не се отпусна, докато не изминаха много мили по пътя си. На следващия ден равнината започна да се променя: високата до коленете светлозелена трева започна да се прошарва от ниска синкава трева. И не след дълго отрядът яздеше в хълмисто поле в синьо.
— По това се познават земите на полуконете — каза Кикаха. И изпрати разузнавачите на по-голямо разстояние от основната група.
— Не позволявай да те заловят жив — предупреди той Улф. — Особено полуконете. Някое човешко племе от равнините може да реши да те осинови, вместо да те умъртви, ако си ги впечатлил с куража си да пееш весело и да ги заплюваш в лицата, докато те пекат на слаб огън. Но полуконете не държат роби от хората. Те ще направят всичко необходимо да останеш жив със седмици наред и през цялото време да крещиш от болка.
На четвъртия ден след предупреждението на Кикаха те се изкачиха на ниско възвишение и видяха черна ивица пред тях.
— Дърветата, растящи по бреговете на река Уинкакно — обясни Кикаха. — Преполовихме пътя до Дърветата с Многото Сенки. Нека пришпорим конете и стигнем до реката колкото може по-бързо. Имам чувството, че до момента прекалено много ни върви.
Той замлъкна, когато видя слънчев отблясък на няколко мили пред тях. След това белият кон на Злия Нож — един от разузнавачите — изчезна в долчинката между хълмовете. Секунда по-късно на хълма зад него се появи тъмна маса.
— Полуконете! — изкрещя Кикаха. — Да тръгваме! Към реката! Имаме шанс да им се противопоставим сред дърветата по брега… ако стигнем до тях!
Целият отряд препусна в галоп. Улф се приведе върху своя кон — великолепен дорест жребец — окуражавайки го, макар че от това нямаше никаква нужда. Равнината се носеше под мощните му крака. Улф намери време да погледне надясно. Бялата кобила на Злия Нож се виждаше от време на време, когато се изкачваше на поредния хълм. Разузнавачът я насочваше под ъгъл спрямо посоката, в която препускаха неговите хора. На по-малко от четвърт миля зад него — и това разстояние се скъсяваше — беше ордата на полуконете. Бяха към сто и петдесет, а може би и повече.
Кикаха изравни своя жребец — златисто животно с бледа сребриста грива и опашка — с този на Улф.
— Когато ни настигнат — а те ще ни настигнат, — стой до мен! Ще организирам колона по двама — класическа маневра, използвана с успех многократно. По този начин всеки човек ще защитава партньора си отстрани!
Той намали ход, за да предаде заповедта на останалите. Улф насочи коня си зад тези на Рисови Лапи и Спящия Изправен, опитвайки се да се държи на едно и също разстояние от тях. Останалата част от отряда се бе разпръснала хаотично. Кикаха и съветникът му — Крака на паяк — се опитваха да внесат някакъв ред.
Не след дълго четиридесетте конници яздеха в неравна колона. Кикаха застигна Улф и през тропота на копитата и свистенето на вятъра извика:
— Тъпи са като таралежи! Искаха да се обърнат и да нападнат кентаврите! Мисля, че успях да ги вразумя!
Още двама от разузнавачите — Пияната Мечка и Твърде Много Жени — ги доближаваха отляво, за да се присъединят към тях. Кикаха им направи знак да се включат в края на колоната. Вместо това, двамата продължиха да захождат под 90 градуса и подминаха опашката.
— Глупаците ще спасяват Злия Нож… или поне така си мислят!
Двамата разузнавачи и Злия Нож наближаваха точката, в която курсовете им трябваше да се пресекат. Злия Нож бе само на четиристотин метра от основната група на хроваките, а полуконете го следваха на още неколкостотин метра по-назад. Преследвачите намаляваха разстоянието с всяка изминала секунда, носейки се със скорост, каквато никой кон, обременен с ездач, не би могъл да развие. И докато се приближаваха, Улф можеше все по-добре да види какво точно представляват.