Конницата мина през ниско възвишение и се спусна в широка долчинка. Естественото препятствие беше напълно достатъчно, за да скрие от тях стадото лъвове, които лежаха там. Двайсетте Felix Atrox явно бяха вечеряли снощи с протокамила и бяха твърде сънливи, за да обърнат по-сериозно внимание на шума от препускащи копита. Но когато досадниците се озоваха сред тях, големите котки скочиха в действие. Яростта им бе още по-страшна поради желанието им да защитят своите малки.
Улф и Кикаха се оказаха измежду късметлиите. Макар огромните сенки да скачаха във всички посоки, нито една не се насочи към тях. Само Улф за момент се оказа очи в очи с един от мъжкарите и това му позволи да разгледа в детайли ужасяващите подробности, радвайки се, че срещата приключи само с това. Котката беше с размерите на кон и макар да липсваше гривата на африканския лъв, нищо не липсваше по отношение на величественост и кръвожадност. Лъвът скочи покрай Улф и се хвърли върху най-близкия кентавър, който падна с писък на уста. Челюстите се затвориха около гърлото му и кентавърът умря. Но вместо да разкъса трупа, което би направил при нормални обстоятелства, лъвът скочи върху следващия полукон и го уби със същата лекота.
Настана хаос, в който се чуваше ръмженето на котките, цвиленето на конете, писъците на хора и кентаври. Всеки се спасяваше както може. Битката отпреди минути беше напълно забравена.
На Кикаха, Улф и няколкото хроваки, които бяха имали късмета да се отърват, им бяха необходими само трийсетина секунди, за да се измъкнат от долчинката. Не беше необходимо да смушкват конете си, а по-скоро трябваше да ги възпират, за да не паднат изтощени до смърт.
На значително разстояние зад гърба им оцелелите кентаври също излизаха в поток от оврага. Вместо да се втурнат след хроваките, те се отдалечиха на безопасна дистанция от лъвовете и спряха, за да огледат щетите. Загубите им не бяха особено големи — най-много една дузина жертви — но сблъсъкът сериозно ги бе разтърсил.
— Това ни е шансът! — извика Кикаха. — Ако не стигнем до дърветата преди да са ни настигнали, това ще бъде краят! Този път няма да има индивидуални битки. Сега ще ни атакуват с всичките си сили!
Гората, към която се стремяха, изглеждаше все така далечна. Улф не допускаше, че конят му, колкото и да бе великолепен, би могъл да се добере дотам. Козината му бе плувнала в пот и той дишаше тежко. Но продължаваше да се носи като една машина от прецизно закалени плът и дух, която може да спре само след като сърцето се пръсне.
Полуконете се носеха в галоп и бавно ги настигаха. След няколко минути бегълците щяха да се озоват в обсега на лъковете им. Няколко стрели изсвистяха във въздуха и се забиха в тревата. Кентаврите разбраха, че стрелите им са твърде неточни за тази скорост и неравния терен и спряха да стрелят.
Изведнъж Кикаха изкрещя радостно:
— Продължавайте така! — извика той. — И нека духът на АкджавДимис бъде с вас!
Улф не разбра за какво става дума, преди да вдигне поглед напред. Пред тях, полускрити във високата трева, се виждаха хиляди купчинки пръст. Пред тях клечаха същества, които приличаха на пъстри степни кучета.
В следващия момент хроваките нахлуха в тази колония, следвани по петите от полуконете. Викове на объркване се разнесоха във въздуха, когато коне и кентаври полетяха към земята, стъпили в дупките. Писъци на болка се изтръгваха от гърлата на съществата със счупени крака. Кентаврите зад първата редица се опитаха да спрат внезапно и се изправиха на задни крака, но тези зад тях ги връхлетяха. Само за една минута по границата на коварния участък се образува купчина ритащи и преплетени тела на четирикраки създания. Полуконете, които бяха имали късмета да пристигнат последни, бяха съумели да спрат и наблюдаваха изпадналите в беда техни събратя. После внимателно навлязоха сред тях и прекъснаха мъките им с копията си.
Хроваките, макар да знаеха какво се бе случило зад гърбовете им, не бяха останали да гледат. Продължиха напред, макар и с не такава бясна скорост. Бяха останали десет коня и дванайсет души. Жужащ Като Пчела и Високата Трева яздеха в двойка с тези, чиито коне не си бяха счупили краката.
Кикаха ги погледна и поклати глава. Улф се досещаше какви мисли го вълнуват. Трябваше да нареди на Жужащ Като Пчела и Високата Трева да слязат и продължат пеша. В противен случай не само те, но и приятелите им, които ги бяха качили при себе си, щяха да бъдат застигнати. Тогава Кикаха възкликна:
— По дяволите, не мога да ги изоставя! — и забави ход. Той размени няколко думи с двойките ездачи и върна коня си при Улф: — Ако това е тяхната съдба, такава е и нашата — каза той. — Но ти, Боб, не трябва да оставаш с нас. Твоята лоялност е в друга посока. Няма смисъл да се жертваш за нас и да загубиш Хризеис и рога си.