След две седмици езда стигнаха границата на Дърветата с Многото Сенки. Тук Кикаха пространно се сбогува с хроваките. Всеки един от тях дойде при Улф и полагайки ръце на раменете му, произнесе прощална реч. Сега той беше един от тях. Когато се върнеше, щеше да си вземе къща и жена и щеше да излиза на лов и война с тях. За тях вече беше КвашингДа — Силния. Бе убил за тях, беше надвил полукон, щеше да получи малко мече, за да го отгледа като свое, щеше да бъде благословен от Повелителя, щеше да има свои синове и дъщери и така нататък.
Улф тържествено отговори, че не би могъл да мечтае за по-голяма чест от тази да стане един от хората-мечки. И го каза откровено.
Доста дни по-късно прекосиха Многото Сенки. И двамата загубиха конете си една вечер от нещо, което бе оставило четирипръсти следи, десет пъти по-големи от човешките. Това натъжи Улф и го ядоса, защото се бе привързал силно към своя кон. Искаше да тръгне след ВаГанасит и да отмъсти, но Кикаха ужасено вдигна ръце.
— Радвай се, че ти не си между отвлечените! — възкликна той. — ВаГанасит е покрит със силициеви люспи. Стрелите ти просто ще отскачат от него. Забрави за конете. Ако наистина искаш, някой ден ще се върнем и ще го подгоним. Тези същества могат да бъдат заловени и изпечени на огъня, което с удоволствие бих направил, но нека бъдем практични. Да тръгваме!
Когато стигнаха на другата страна на Многото Сенки, си построиха кану и потеглиха надолу по широката река, която минаваше през много малки и големи езера. Местността беше хълмиста и изпъстрена тук-там със скалисти възвишения. Напомняше на Улф за долчинките на Уисконсин.
— Чудесна земя, но тук живеят племената Чакопевачи и Енуадит.
Тринайсет дни по-късно изоставиха кануто, след като три пъти им се бе наложило да гребат до скъсване, за да избягат на преследващи ги лодки с воини. Движейки се предимно нощем, пресякоха верига от хълмове и се озоваха на брега на огромно езеро. Отново построиха кану и отново поеха по вода. След пет дни гребане стигнаха до основата на монолита Абхархплунта. Започнаха бавно да се изкачват. Опасностите, които ги дебнеха, им бяха познати от изкачването на първия монолит. Когато стигнаха върха му, бяха изразходвали запасите си от стрели и се бяха отървали само с по няколко рани.
— Сигурно сега разбираш защо трафикът между отделните нива е ограничен — каза Кикаха. — На първо място, Повелителя го забранява. Това обаче не би попречило на търсачите на приключения, както и на търговците, да опитат. Между периферията и Драхеланд има няколко хиляди мили джунгла и няколко големи плата. Река Гузирит е само на стотина мили оттук. Потегляме към нея. Трябва да намерим някой, който да ни вземе с лодка.
Направиха си достатъчно стрели. Улф уби някакво животно приличащо на тапир. Месото му миришеше малко необичайно, но напълни стомасите им. Изгаряше от нетърпение да потеглят и нерешителността на Кикаха го дразнеше.
Кикаха вдигна поглед към изумруденото небе и обясни:
— Надявах се някоя от посестримите на Подарж да ни открие и донесе новини. В края на краищата ние просто не знаем в коя посока са поели гуорлите. Те, разбира се, трябва да стигнат до планината, но пътищата са два. Могат да пътуват през цялото време през джунглата — маршрут, който не се слави като особено безопасен. Но могат също да вземат лодка надолу по течението на Гузирит. Това също крие известни опасности, особено за такива лесно забележими типове като гуорлите. А и Хризеис може да донесе много пари някому на пазара на роби.
— Не можем вечно да чакаме да се появи някой орел — възрази Улф.
— Не можем, но няма и да ни се наложи — съгласи се Кикаха. Той посочи с пръст нагоре и Улф видя някаква жълта прашинка. Тя изчезна, но миг по-късно отново се появи. Орелът пикираше надолу свил криле. Не след дълго, забавяйки падането си, птицата плавно се спусна и кацна наблизо.
Фти се представи и веднага съобщи, че носи добри вести. Беше открила гуорлите и момичето на име Хризеис само на четиристотин мили пред тях. Бяха се качили на търговска гемия и плаваха по Гузирит към Земята на Въоръжените.
— Видя ли рога? — попита Кикаха.
— Не — отговори Фти. — Но те без съмнение са го скрили в една от кожените торби, които носят със себе си. Откраднах една, надявайки се рогът да е в нея. Но възнаграждението за стрелата, която едва не прониза крилото ми, бе само торба, пълна с боклуци.
— Гуорлите имат ли лъкове? — изненада се Улф.
— Не. Хората от реката стреляха по мен.