Улф се поинтересува за гарваните и научи, че имало много. Явно Повелителя бе разпоредил на известен брой от съгледвачите си да следят гуорлите отблизо.
— Това не е добре — отбеляза Кикаха. — Ако ни открият, това може да означава само неприятности.
— Те не знаят как изглеждате — успокои ги Фти. — Скрих се, за да подслушам гарваните, докато разговаряха, макар душата ми да жадуваше да ги сграбча и разкъсам. Гуорлите се опитали да ви опишат на Очите на Повелителя. Гарваните търсят сега двама, които пътуват заедно — и двамата високи, единият чернокос, другият кестеняв. Но това е всичко, което знаят, а на подобно описание отговарят мнозина. И все пак гарваните ще търсят двама, които следват гуорлите.
— Ще си боядисам косата и ще си намерим хамшемитски дрехи — реши Кикаха.
Фти заяви, че трябва да тръгва. Оставила своя сестра да продължи наблюдението над гуорлите и била потеглила да докладва на Подарж, когато ги забелязала. Кикаха поблагодари и я помоли да предаде специалните им поздрави на Подарж. Гигантската птица излетя от периферията на това ниво, а двамата навлязоха в джунглата.
— Ще стъпваш леко и ще говориш тихо — предупреди Кикаха. — Тук има тигри. И не само че има, ами джунглата буквално гъмжи от тях. Навърта се също и острочовката. Това е безкрила птица, толкова голяма и свирепа, че дори сестрите на Подарж биха се държали настрана от нея. Веднъж наблюдавах схватка между два тигъра и една острочовка и ще ти кажа, че на тигрите им трябваше съвсем малко време, за да осъзнаят колко добра е идеята да се изпарят колкото може по-бързо.
Но въпреки предупрежденията на Кикаха те видяха малко животни, ако се изключеха пъстроцветните птици, маймуните и различни видове бръмбари с размерите на мишка и мустачки като рогца на главата. Кикаха охарактеризира бръмбарите с една-единствена дума „отровни“. Оттогава Улф внимаваше, когато лягаше да спи, наоколо да няма нито един бръмбар.
Преди да стигнат мястото, към което се бяха отправили, Кикаха потърси едно растение, което нарече губхараш. След еднодневно търсене намери няколко стръка, изчука стеблата им, свари ги и получи в тенджерката възчерна течност. Използва я, за да боядиса косата, брадата и кожата си от главата до краката.
— Ще обясня зелените си очи с това, че уж майка ми е робиня от Тевтония — каза той. — Ето. На теб също няма да ти навреди да изглеждаш малко по-мургав.
След известно време стигнаха до полуразрушен каменен град, основната забележителност на който бяха статуите на клекнали широкоусти идоли. Жителите бяха ниски, слаби и тъмни, заметнати с кафеникави пелерини и препасани с черни набедрени препаски. Мъже и жени ходеха с дълги коси, пригладени с масло, издоено от шарени кози, подскачащи от камък на камък и поскубващи тревичка в процепите между плочите. Този народ — кайдушанг — държеше кобри в малки клетки. Често ги изваждаха, за да им се порадват. Хората дъвчеха диз — растение, което правеше зъбите им черни, погледът им изгарящ, а движенията — забавени.
Кикаха започна да се пазари със старейшините на странен език — х’вайжум, жаргона на поречието. Съумя да изтъргува за дрехи единия бут от приличащото на хипопотам животно, което Улф бе убил. Двамата поставиха на главите си по един зелен и червен тюрбан, украсени с пера на киглибаш; облякоха широки бели ризи без ръкави, вмъкнаха се в тъмнолилави шалварести панталони, пристегнаха ги с пояси, които увиха няколко пъти около кръста си и обуха черни чехли с извити нагоре носове.
Въпреки замаяните си от диза мозъци, старейшините проведоха пазарлъка с вещина. Едва когато Кикаха извади малък сапфир от торбичката си — един от камъните, подарени му от Подарж, те се съгласиха да им продадат два ятагана, чиито ножници бяха украсени с полускъпоценни камъни.
— Надявам се скоро да се появи някой кораб — въздъхна Кикаха. — След като вече знаят, че имам камъни в себе си, те като нищо могат да се опитат да ни прережат гърлата. Съжалявам, Боб, но ще трябва да дежурим през нощта. Тези хора имат навика да изпращат змиите си да им вършат мръсната работа.
Същия ден един търговец се появи с каравелата си иззад завоя на реката. Като забеляза двамата мъже, застанали на прогнилия кей, размахващи белите си кърпички, капитанът заповяда да хвърлят котва и свалят платната.
Улф и Кикаха се качиха на малката лодка, изпратена да ги вземе на „Хрилкуз“. Корабът бе дълъг към четиридесет стъпки, нисък в средата, но с издигната предна и задна палуба, имаше едно минаващо по цялата дължина на кораба платно и кливер. Повечето от моряците бяха от прослойката на хамшемитите, известна като шибакуб. Говореха на език, за чиято фонология и структура Кикаха вече беше разказвал на Улф. А той беше сигурен, че става дума за архаична форма на семитския, изменена от местните наречия.