Капитанът, който се казваше Архюрел, ги поздрави вежливо. Той седеше кръстосал крака върху купчина възглавнички и отпиваше от малка чашка гъсто вино.
Кикаха се представи като Ишнакрубел и разказа внимателно подготвената история на пътуването им. Той и неговият спътник — човек, заклел се да не произнесе нито звук, докато не се върне при обичната си съпруга в далечната земя Шияшту — пътешествали из джунглата няколко години. Търсели митичния загубен град Зикуант.
Капитанът повдигна черните си рунтави вежди и поглади дългата си тъмнокестенява брада. Покани ги да седнат и ги помоли да приемат по чаша ахаштумско вино, докато описват преживелиците си. Очите на Кикаха проблеснаха, той се поусмихна и задълба в детайлите на своя разказ. Улф не го разбираше, но беше сигурен, че неговият приятел се опиянява от дългите си, богато украсени и наситени с приключения лъжи. Надяваше се Кикаха да не се увлече и да не предизвика подозрението на капитана.
Часовете се изнизваха, а вятърът надуваше платната. Каравелата се носеше надолу по течението. Един моряк, облечен само в аленочервена препаска, с бретон спуснат над очите, тихо свиреше на флейта. Поднесоха им храна в златни и сребърни подноси: печена маймуна, пълнена птица, твърд черен хляб и плодово желе. Улф намери хляба за прекалено силно подправен, но въпреки това го изяде.
Слънцето приближаваше онзи край на планината, зад който се скриваше. Капитанът стана. Отведе ги при малък олтар близо до руля, където бе поставен идол от зелен нефрит — Тартартар. Капитанът изпя молитва — основната молитва към Повелителя. После падна на колене пред по-малкия бог на своя народ и изказа почитта си пред него. Един моряк пръсна малко благовонно масло върху миниатюрния огън, тлеещ в малка празнина в скута на Тартартар. Когато пушекът се спусна над кораба, единоверците на капитана също се помолиха. Моряците с друго вероизповедание отправиха частните си молитви по-късно.
По-късно двамата легнаха в средата на кораба върху купчина кожи, дадени им от капитана.
— Нещо не ми харесва този приятел Архюрел — замислено проговори Кикаха. — Казах му, че не сме успели да намерим Зикуант, но че сме се натъкнали на малко съкровище. Нищо особено, но достатъчно, за да можем да живеем скромно без лишения, докато се приберем в Шияшту. Той не поиска да види камъните, макар да му казах, че ще му платя с малък рубин за превоза. Тези хора не обичат да бързат с преговорите — тук е обида да прибързваш с деловата част. Но алчността му може да надделее над гостоприемството, ако помисли, че може да спечели много само като ни пререже гърлата и изхвърли телата ни в реката.
Той поспря за миг. Крясъци на птици се разнасяха над реката. От време на време от тинята по бреговете или в самата река отекваше басовият рев на крокодил.
— Ако е решил да направи нещо, опетняващо честта му, ще го стори през следващите хиляда мили. Това е една сравнително безлюдна отсечка от реката — след нея градовете и поселищата следват доста нагъсто.
Когато на следващия следобед седнаха под навеса, опънат, за да им бъде по-приятно, Кикаха даде обещания рубин на капитана. Камъкът беше огромен и великолепно шлифован. С него Кикаха би могъл да купи от капитана каравелата му заедно с екипажа. Надяваше се, че Архюрел ще бъде предоволен от подаръка — след продажбата на такъв камък, самият той би могъл да не се главоболи за насъщния до края на живота си. След това Кикаха направи онова, което искаше да избегне, но знаеше, че не може. Той извади и останалите камъни: диаманти, сапфири, рубини, гранати, турмалини и топази. Архюрел се усмихна, облиза устни и си игра с камъните в продължение на цели три часа. Накрая се насили да ги върне на собственика им.
Същата нощ, докато лежаха по гръб на палубата, Кикаха извади пергаментовата карта, която бе взел назаем от капитана. Показа голям завой на реката и почука с пръст върху кръгчето, маркирано със заврънкулка от сричковото хамшемитско писмо.
— Този град е Хотсикш. Изоставен е от строителите си, подобно на града, в който се качихме на тази каравела. Сега е населен от полудиво племе — Уизуарт. Тихо ще избягаме от кораба през нощта, когато пуснем котва там, и ще прекосим тънката ивица земя в завоя на реката. Може би ще наваксаме достатъчно време, за да прехванем гемията с гуорлите. Ако не успеем, пак ще бъдем много пред нашата каравела. Ще се качим на кораба на друг търговец. Или ако не попаднем на такъв, ще купим издълбана лодка с екипаж от уизуартите.