Сърцето на Улф започна да бие до пръсване. Възможно ли бе това?
Абиру попита дали те биха искали да хвърлят едно око на пленниците му.
Кикаха предупредително погледна Улф, но отговори, че той много би желал да види необикновените същества и фантастично красивата жена. Абиру направи знак на началника на наемниците и му заповяда да го придружи заедно с десетима от неговите хора. Едва сега Улф видя опасността, която Кикаха бе предусещал от самото начало. Знаеше, че трябва да се опитат да избягат, но това можеше и да не се окаже успешно. Наемниците шолкин изглеждаха като хора, навикнали да повалят с копията си бегълците. Освен това той отчаяно желаеше да види Хризеис отново. И понеже Кикаха седеше мирен, Улф реши да не предприема нищо на своя глава. По-опитният Кикаха вероятно най-добре знаеше как да действа.
Без да спира да ги убеждава в прелестите на столицата на Хамшем, Абиру ги поведе по една запустяла улица към стълбището на голяма сграда, украсена с вече изпочупени статуи. Той спря на входа, пред който стояха други десет войници. Още преди да влязат, Улф знаеше, че гуорлите са вътре. През киселата миризма на мръсни човешки тела проникваше и познатата воня на мухлясали плодове.
Залата вътре беше огромна, прохладна и полутъмна. Към стотина мъже и жени плюс трийсетина гуорли клечаха край далечната стена по мръсните плочки на пода. Всички бяха свързани с дълга, тънка желязна верига, прокарана през халките на ярема около шиите им.
Улф потърси с поглед Хризеис. Тя не беше тук.
Отговаряйки на незададения въпрос, Абиру каза:
— Държа девойката отделно. За нея се грижи жена и съм прикрепил отделен пазач. Тя заслужава всичкото внимание, което се полага на един скъпоценен камък.
Улф повече не можеше да се сдържи:
— Бих искал да я видя — помоли той.
Абиру го изгледа втренчено.
— Имаш странен акцент — отбеляза той. — Не каза ли спътникът ти, че също идваш от земята на Шияшту?
После махна с ръка на войниците, които пристъпиха напред и насочиха към тях копията си.
— Няма значение. Ако някога видиш тази жена, това ще стане от края на веригата.
— Ние сме поданици на краля на Хамшем и свободни хора! — избухна възмутено Кикаха. — Нямаш право да постъпваш така с нас! Това ще ти струва главата… след съответните мъчения, разбира се.
Абиру се усмихна:
— Но аз изобщо не възнамерявам да ви връщам в Хамшем. Отиваме в Тевтония, където ще взема добра цена за теб, понеже си силен, макар и бърборко. Но за това ще се погрижим, като ти отрежем езика.
Отнеха им ятаганите заедно с торбата. Смушквани с върховете на копията, двамата се отправиха към края на редицата, непосредствено зад гуорлите и получиха яреми. Абиру изтръска съдържанието на торбата на пода и тихо изруга, като видя купчинката камъни.
— Значи все нещо сте намерили в загубените градове? Колко добре за нас. Почти съм готов — но не съвсем — да се поддам на изкушението да ви пусна в знак на благодарност за това, което ми донесохте.
— Колко покварен може да бъде един човек! — прошепна на английски Кикаха. — Той говори като злодей от посредствен филм. Проклет да е! Ако някога имам шанса, ще му отрежа повече неща, а не само езика.
Доволен от неочакваното си забогатяване, Абиру си тръгна. Улф концентрира вниманието си върху веригата, която ги свързваше. Беше направена от малки звена. Може би щеше да е в състояние да я скъса, ако желязото не се окажеше прекалено висококачествено. Беше си доставял удоволствие на Земята — тайно от всички, разбира се, — като разкъсваше точно такива вериги. Но беше немислимо да опита, преди да е паднала нощта.
Зад гърба му Кикаха прошепна:
— Гуорлите няма да ни познаят в тази маскировка, така че нека оставим нещата така.
— Ами рога? — напомни му Улф.
Кикаха се опита да завърже разговор с близкия до него гуорл на не особено културния диалект на ранния немски език, който се използваше в Тевтония. Едва успя да се предпази от изплюване в лицето. Все пак поговори с единия от войниците шолкин и с няколко роби сред хората. И от тях научи доста неща.
Гуорлите пътували на борда на „Какиржуб“, командван от някой си Раххамен. Отбивайки се в този град, капитанът се запознал с Абиру и го поканил на борда на чаша вино. Същата нощ — нощта преди Улф и Кикаха да стигнат в града — Абиру и войниците му завладели кораба. По време на схватката капитанът и няколко от моряците намерили смъртта си. Останалите били вързани с веригата. Корабът бил изпратен надолу по реката с нов екипаж, който трябвало да го продаде на някакъв речен пират.