Колкото се отнася до рога, никой от екипажа на „Какиржуб“ не беше чувал за него. Войникът също не можеше да каже нищо определено по въпроса. Кикаха каза на Улф, че според него Абиру не е човекът, който ще допусне някой друг да научи за рога. Кой знае, би могъл дори да го познае, защото всички бяха чували за рога на Повелителя. Той се бе превърнал в елемент от общоприетата религия и бе описан в различни религиозни писания.
Така дойде нощта. Появиха се войници с факли и храна за робите. След вечерята в залата останаха двама войници, а навън имаше неизвестен брой часови. Хигиената беше отвратителна, миризмата ставаше непоносима. Абиру очевидно не се отнасяше с необходимото уважение към постулатите на Повелителя. Изглежда, някои от по-религиозните войници шолкин се бяха оплакали, защото в залата влязоха няколко диваци от местните и почистиха. Над всеки роб бе изсипано по ведро вода, а няколко пълни ведра бяха оставени настрана за пиене. Гуорлите завиха, когато водата ги обля и дълго след това се оплакваха и проклинаха. Кикаха отново намери нещо, с което да обогати познанията на Улф и му каза, че гуорлите, също като някои земни пустинни животни, не изпитват нужда да пият вода. Те притежавали способността да окисляват подкожните си мазнини до вода, която организмът им усвоявал вътрешно.
Изгря луната. Робите лежаха на пода или спяха подпрени на стената. Кикаха и Улф се преструваха, че правят същото. Когато луната се премести така, че светлината проникваше през коридора, Улф се обади:
— Ще се опитам да разкъсам веригата. Ако нямам възможност да скъсам и твоята, ще действаме като сиамски близнаци.
— Хайде — прошепна в отговор Кикаха.
Между отделните нашийници имаше към шест стъпки свободна верига. Улф предпазливо се приближи до съседа си по верига, за да разполага с необходимата му дължина. Кикаха пристъпваше заедно с него. Изминаха разделящото ги от гуорла разстояние за около петнайсетина минути, защото не искаха двамата пазачи в залата да осъзнаят, че те се придвижват. Тогава Улф взе веригата с две ръце, обърнат с гръб към пазачите. Опъна и усети, че звената не поддават. Плавното усилие нямаше да свърши работа. Оставаше рязкото опъване. Звената шумно се скъсаха.
Двамата пазачи, които досега разговаряха на висок глас и се заливаха от смях на собствените си шеги, млъкнаха. Улф не смееше да се обърне към тях, за да провери какво става. Вместо това изслуша коментара им относно възможните източници на шума. Явно не се досещаха за истинската причина. Войниците прекараха известно време вдигнали високо факли, разглеждайки тавана. Единият нещо се пошегува, другият се засмя и те възобновиха разговора си.
— Ще опиташ ли и с моята? — попита неспокойно Кикаха.
— Не ми се иска, но иначе ще бъдем като с вързани ръце — отговори Улф.
Наложи се обаче да изчака малко, защото гуорлът, към който беше завързан, се бе разбудил от шума. Той надигна глава и промърмори нещо на езика си, който напомняше стържене на пила в стомана. Улф усети, че започва обилно да се поти. Ако гуорлът станеше или дори само седнеше, движението му щеше да разкрие какво бе станало.
След една тягостна минута на тревожно очакване гуорлът отпусна глава, намести се по-удобно и след малко отново захърка. Улф се поотпусна. Позволи си дори напрегнато да се усмихне, защото действията на гуорла му бяха дали идея.
— Пропълзи към мен, сякаш искаш да се стоплиш до тялото ми — прошепна той.
— Ти шегуваш ли се? — удиви се Кикаха. — Аз се чувствам като в сауна. Но… добре. Ето.
Той внимателно се промъкна така, че главата му се опря в коленете на Улф.
— Когато скъсам веригата, не прави нищо — предупреди го Улф. — Аз имам една идея как да привлечем пазачите при нас, без да обезпокоим останалите навън.
— Надявам се, че няма да сменят караула точно когато започнем да действаме — измърмори Кикаха.
— Моли се на Бога — отвърна Улф. — На земния, искам да кажа.
Улф опъна веригата рязко и с всичка сила. Звената звучно се скъсаха. Този път пазачите спряха да говорят, а гуорлът внезапно се надигна. Улф впи зъби в пръста на крака му. Съществото не извика, но изсумтя и се опита да стане. Един от пазачите му извика да не се изправя и двамата тръгнаха към тях. Гуорлът не разбираше езика, на който му говореха. Но разбираше интонацията и още по-добре разбираше какво означава върхът на копието, насочен към него. Вдигна крака си и започна да го търка, дрезгаво ругаейки Улф.
Светлината от факлите се засили понеже двамата пазачи се приближаваха към тях. Улф изчака още малко и каза:
— Сега!
Двамата с Кикаха се изправиха едновременно очи в очи с изненаданите пазачи. Острието на едно от копията беше в обсега на Улф. Той протегна ръка, плъзна я по дължината му зад върха, стисна здраво и рязко дръпна. Пазачът отвори уста, за да извика, но мигновено я затвори, защото дръжката на копието се стовари в челюстта му.