Кикаха обаче нямаше този късмет. Неговият противник отстъпи и вдигна копието с намерение да го хвърли. Кикаха се хвърли в краката му като ръгбист, хвана ги, превъртя се на пода, без да ги изпуска. Копието отхвръкна и издрънча в стената.
Това сложи край на тишината. Единият пазач се разкрещя. Гуорлът взе оръжието, което бе паднало до него, и го хвърли. Острието му се заби в незащитения врат на пазача и се показа откъм шията.
Кикаха го изтръгна със сила, изтегли и ножа на мъртвия пазач от ножницата и го хвърли в полумрака. Първият шолкин, който има нещастието да влезе, падна с нож, забит до дръжката в слънчевото сплитане. Щом видяха това, другите, които напираха да влязат, се отдръпнаха. Улф взе ножа от другия труп, мушна го в пояса си и попита:
— А сега накъде?
Кикаха изтръгна ножа от тялото на първия шолкин и го избърса в косата му.
— Само не през онази врата. Прекалено много са.
Улф посочи някакъв коридор в далечния край и се затича натам. По пътя взе една от факлите, изпуснати от пазачите. Кикаха взе другата. Коридорът беше полузасипан с отпадъци и мръсотия, което ги накара да продължат нататък, пълзейки на четири крака. След малко се озоваха там, откъдето беше дошъл всичкият този боклук. Луната светеше през дупка в плочите на тавана.
— Те сигурно знаят за това — каза Улф. — Едва ли са чак толкова небрежни. По-добре да продължим нататък.
И едва бяха подминали отвора, когато в него се показаха факли. Двамата изпълзяха колкото могат по-бързо напред, а над главите им се разнесоха оживени гласове. В следващата секунда във въздуха изсвистя копие и се заби в боклука до самия крак на Улф.
— Сега, след като са разбрали, че вече не сме в централната зала, ще ни последват и през входа — напомни Кикаха.
Продължиха нататък, завивайки по коридори, които създаваха впечатлението, че могат да ги изведат в задната част на сградата. Изведнъж подът под краката на Кикаха се размърда. Той се опита да се хвърли напред, но не успя. Единият край на плочата се надигна, другият пропадна и Кикаха полетя надолу в дупката. Той извика и в същото време пусна факлата.
Улф остана да гледа завъртялата се плоча и дупката, която така неочаквано се бе разтворила. В нея не се виждаше никаква светлина, така че или факлата бе изгаснала, или дупката бе толкова дълбока, че пламъкът вече не можеше да се види. Той пропълзя напред и надвеси своята факла през ръба. Шахтата бе поне десет стъпки широка и петдесет дълбока. Беше изкопана в отпадъците. Но нямаше и следа от Кикаха.
Улф го извика по име, дочувайки виковете на войниците шолкин, които пълзяха след тях по коридорите.
Кикаха не се обади. Улф се надвеси колкото можеше по-навътре в шахтата и я огледа още по-внимателно. Размаха факлата, но не можа да види нищо освен падналата долу изгаснала факла.
По дъното се виждаха сенки, сякаш в стените се отваряха тунели за някъде. Може би Кикаха се бе измъкнал през някой от тях…
Гласовете зад него ставаха все по-силни и след малко в далечината присветна факла. Не му оставаше нищо друго, освен да продължи. Улф се изправи, хвърли горящата си факла от другата страна на зейналата в пода дупка, засили се и скочи. Прелетя във въздуха почти в хоризонтално положение, удари се в отсрещния ръб, който за щастие се оказа от мека влажна пръст и се плъзна напред по лице. Беше в безопасност, макар краката му да стърчаха над дупката.
Взе факлата си, която по някакво чудо все още гореше, и запълзя напред. В края на коридора имаше две отклонения: едното — напълно блокирано от свлякла се земя, другото — частично преградено от голяма плоча гладко издялан камък, лежаща под четиридесет и пет градуса наклон. Жертвайки част от кожата на гръдния си кош и гърба, той се вмъкна между плочата и пода. От другата страна имаше огромна зала, по-голяма дори и от тази, в която бяха затворени робите.
Тук започваше поредица терасовидни площадки, оформени от пропаднали камъни в отсрещния край. Той се изкачи по гигантските стъпала към ъгъла, където се събираха таванът и две от стените. Оттам проникваше лъч лунна светлина, показвайки му къде да търси изхода. Улф изгаси факлата си. Ако войниците обикаляха горе по покрива на сградата, можеха да видят светлината, която се процеждаше през малката дупка. Сгушен под отвора, той остана така известно време, вслушвайки се напрегнато. Ако бяха видели факлата му, щяха да го хванат в мига, когато се подадеше навън, защото тогава щеше да бъде направо безпомощен за няколко секунди. Чуваха се само викове в далечината. Улф знаеше, че няма друг избор и се изтегли през пролуката.