Само час по-късно се питаше дали ще бъде в състояние да опази този безценен дар. Беше излязъл на тесен черен път и крачеше по него, когато някакъв рицар на кон се зададе иззад завоя на пътя, следван от двама оръженосци. Животното, което яздеше, бе огромно, черно също скрито зад броня. Рицарят беше облечен в черна ризница от мрежа и плочи, която на Улф изглеждаше от типа, използван в Германия през тринайсетия век. Забралото му бе вдигнато, разкривайки мрачно лице с ястребови черти и светлосини очи.
Рицарят дръпна юздите на коня си. Обърна се към Улф на онзи средновековен изискан немски, с който Улф бе свикнал благодарение на Кикаха и на изследванията си на Земята. Езикът, такъв какъвто го бе познавал, се бе променил малко, разбира се, и бе изпъстрен с хамшемитски думи и местни заемки. Но Улф без проблем разбираше по-голямата част от онова, което му бе казано.
— Спри, дръвнико! — извика мъжът. — Какво правиш с този лък?
— О, надявам се това да не подразни ваша августейша светлост — отвърна саркастично Улф. — Аз съм ловец и имам позволително от краля да нося лък.
— Ти си лъжец! Аз лично познавам всеки законен ловец в околността. На мен ми приличаш на сарацин или дори на евреин — толкова си мургав. Хвърли лъка и се предай, защото иначе ще те заколя като свиня, каквато всъщност си!
— Ела и го вземи — процеди кипнал Улф.
Рицарят наклони копието си и жребецът му препусна в галоп.
Улф устоя на импулса да са хвърли настрани или да отстъпи пред блестящото острие. Вместо това изчака до последната възможна частица от секундата и скочи напред. Копието се стрелна надолу, плъзна се на по-малко от инч от кожата му и се заби в земята. Ездачът се издигна в седлото си, подобно на скачач на овчарски скок, и все така вкопчен в копието, описа дъга във въздуха. В края на дъгата се заби в земята със шлема напред и ударът или го беше замаял, или му беше счупил гръбнака, защото остана да лежи, без да помръдва.
Без да губи нито секунда повече, Улф свали скрития в ножница меч на рицаря и го препаса. Конят на мъртвеца — великолепен дорест жребец — се бе върнал, за да застане до трупа на бившия си господар. Улф го яхна и потегли.
Тевтония бе наречена така след завладяването от група от Тевтонския Орден — така наречените Тевтонските рицари при болницата на Дева Мария в Ерусалим. Този орден носеше началото си от Третия кръстоносен поход, макар по-късно да се бе отклонил от първоначалните си цели. През 1229 година der Deutsche Orden бе започнал завладяването на Прусия с намерението да покори балтийските езичници и като подготовка за последващото колонизиране от германите. Една група рицари на ордена бе успяла да проникне на това ниво на планетата или случайно, което не беше в стила на Повелителя, или защото той нарочно им беше оставил отворен проход, или след като ги бе принудил да дойдат тук.
Но каквато и да бе истинската причина, тевтонските рицари бяха покорили аборигените, установявайки порядки, подобни на онези, които бяха оставили на Земята. С течение на времето бяха настъпили някои изменения както поради естествената еволюция на нещата, така и поради волята на Повелителя да моделира всичко според собствените си разбирания. Първоначалното кралство на Великия Маршал се бе разпаднало на няколко независими княжества. Те на свой ред се състояха от практически несвързани едно с друго баронетства, сред които имаше и незаконни.
Друга важна компонента от порядъка на платото, бе държавата на евреите. Основателите бяха проникнали тук практически едновременно с тевтонските рицари. И както в техния случай, не беше съвсем ясно дали бяха дошли случайно, или в резултат от някакъв замисъл на Повелителя. Както и да е, група говорещи еврейски германи се бяха установили в източния край на платото. В началото — обикновени търговци, сега те бяха поставили под контрол местното население. Освен това бяха възприели феодалните рицарски порядки на Тевтонския Орден — вероятно им се бе наложило да го направят, за да оцелеят. Точно тази държава бе имал предвид рицарят, когато бе обвинил Улф, че е евреин.