Чу се приглушено възклицание и след кратка пауза рицарят вдигна забралото си. Улф едва не се разплака от радост. Вътре в шлема се виждаше жизнерадостно то лице с високата горна устна на Финеган-Кикаха-фон Хорстман.
— Не казвай нищо — предупреди го той. — Не знам как успя да ме намериш, но те уверявам, че съм страшно щастлив. След малко ще ти обърна повече внимание. Искам да кажа, че ще го направя, ако изляза жив от битката. Този фунем Лаксфалк е един доста корав тип.
Тръбите призоваха за началото на боя. Кикаха се отправи с коня си към мястото, посочено от церемониалмайсторите. Свещенослужител в дълго расо, с гладко избръсната глава го благослови, а в другия край един равин говореше нещо на барон фунем Лаксфалк. Шампионът на евреите беше едър мъж в сребърна броня и шлем с формата на рибешка глава. Жребецът му бе яко животно. Отново се разнесе пронизителният зов на тръбите. Двамата съперници се поздравиха с накланяне на копията. За миг Кикаха прихвана копието си с лявата ръка, за да се прекръсти с дясната (той си беше изработил навика стриктно да се придържа към религиозните правила на народа, сред който се намираше в даден момент).
Третият сигнал за начало на боя бе последван от тропота на конете на рицарите и окуражителните възгласи на зрителите. Двамата се срещнаха точно в центъра на полето със същата прецизност, с която копията им намериха центъра на противниковия щит. И двамата паднаха с грохот, който стресна за пореден път този ден птиците по околните дървета. Конете също се претърколиха на земята.
Оръженосците изтичаха на терена, за да вдигнат на крака господарите си и да изтеглят настрани конете, които си бяха счупили вратовете. За миг Улф помисли, че евреинът и Кикаха също са мъртви, защото никой от двамата не помръдваше. Но когато го отнесоха в палатката му, Кикаха се свести. Усмихна се измъчено и проговори със слаб глас:
— Трябваше да провериш как е другият.
— Наред е — отговори Улф след кратък поглед към противниковия стан.
— Лошо! — въздъхна Кикаха. — Надявах се, че няма да може да ни създава повече проблеми. И без това вече ми загуби достатъчно време.
Кикаха заповяда на всички без Улф да напуснат палатката. Хората му се подчиниха неохотно и излязоха, поглеждайки накриво Улф. Кикаха продължи:
— Бях на път за замъка на фон Елгерс, когато минах покрай шатрата на фунем Лаксфалк. Ако бях сам щях да се изсекна на предизвикателството му и да продължа безгрижно. Но около него имаше и други тевтонци, а трябваше да мисля и за впечатлението, което ще оставя у моите хора. Не можех да си позволя да ми излезе името на страхливец — собствените ми хора щяха да ме замерят с развалени зелки и щеше да се наложи да се бия с всеки рицар тук, за да докажа смелостта си. Сметнах, че няма да ми отнеме много време да докажа на евреина кой е по-добрият от двамата и да продължа след това по пътя си… Нещата обаче не потръгнаха както трябва. Церемониалмайсторите ме включиха под номер три. Това означаваше, че трябва да се бия с трима души в продължение на три дни, преди да дойде часът на истината. Протестирах, но безполезно. Оставаше ми само да ругая наум и да си гриза ноктите. Е, ти видя втория ми сблъсък с фунем Лаксфалк. За твое сведение ще ти кажа, че и първия път нещата се развиха по същия начин. Но дори и така, постигнах много повече, отколкото всички останали. Те са извън играта, защото евреинът победи всички преди мен. Ще уточня, че той уби двама и осакати за цял живот трети.
Докато слушаше разказа на Кикаха, Улф му сваляше бронята. Изведнъж Кикаха се изправи, простена, примижа от болка и попита:
— Ей, а как по дяволите се озова ти тук?
— По-голямата част от пътя се придвижвах пешком. Но аз мислех, че ти си мъртъв.
— Нали знаеш: „Слуховете за моята смърт са силно преувеличени“. Когато пропаднах в онази шахта, някъде по средата закачих с тялото си издаден навътре засъхнал боклук. Той се отчупи и в последвалото срутване се приземих полупогребан на дъното. Не бях загубил съзнание, а и отпадъците само частично покриваха лицето ми, така че не бях заплашен от задушаване. Останах да лежа неподвижно, защото наемниците гледаха през дупката отгоре. Те дори хвърлиха копие, което се заби на косъм от мен… След около два часа започнах да си пробивам път нагоре. Казвам ти, няма да забравя това пълзене! Боклуците непрекъснато се сриваха обратно и аз все се плъзгах надолу. Отне ми сигурно десет часа, но накрая успях. Казвай сега как се озова тук?
Улф му разказа. Кикаха го изслуша, намръщи се и заяви:
— Значи прав бях в предположението си, че Абиру ще мине през фон Елгерс по пътя си. Виж какво, трябва да се измитаме оттук колкото можем по-бързо. Какво ще кажеш да си опиташ ти късмета с големия евреин?