По-късно Улф сгълча Кикаха, че бе измислил толкова фантастична история и най-вече затова, че я бе разказал в такива подробности, че би могла да рухне при първия въпрос. Освен това в намеренията му не влизаше да лъже такъв човек като рицаря евреин.
— Глупости! Ти не можеш да му кажеш цялата истина, а е много по-лесно да измислиш една голяма лъжа, отколкото да сглобяваш полуистини! Не виждаш ли какво удоволствие му доставихме? Не забравяй, че аз, Кикаха, съм кикаха — мошеникът, създателят на фантазии и на реалности. Аз съм човекът, за когото няма граници. Аз се превъплъщавам от един в друг. Когато изглежда, че съм убит, аз отново изниквам — жив, подсмихващ се, готов да отговоря на удара! Аз съм по-бърз от хората, които са по-силни и съм по-силен от по-бързите от мен! Може и да ценя малко неща в живота, но верността ми към тях е непоклатима! Където и да се появя, аз ставам любимец на жените и нямаш представа колко сълзи са били пролети, когато потегля в нощта като призрак! Но и сълзите не могат да ме задържат, така както не могат и оковите! Изчезвам и малко са онези, които биха могли да кажат къде ще се появя отново! Аз съм стършелът на Повелителя — той не може да заспи нощем, защото се изплъзвам на Очите му — гарваните, и на ловците му — гуорлите!
Кикаха спря и гръмогласно се изсмя. Улф не се сдържа и се усмихна в отговор. Начинът, по който Кикаха бе произнесъл тази реч, показваше, че се надсмива над себе си. Но се виждаше, че и донякъде си вярва. Защо ли пък не? Онова, което каза, не можеше да се нарече чиста проба преувеличение.
Последната мисъл събуди едно подозрение в главата на Улф, което го накара да се намръщи. Беше ли възможно Кикаха да е самият Повелител, представящ се за друг? Може би да тича едновременно със заека и хрътката за него бе най-силната тръпка. Какво по-добро забавление за Повелителя — за един мъж, който търси нещо ново, с което да прогони скуката? Имаше прекалено много необяснени неща в този човек.
Улф изгледа внимателно Кикаха, търсейки някакъв ключ към загадката, и усети, че съмненията му се разсейват. Това весело лице не можеше да служи като маска за омразното студенокръвно същество, за което човешкият живот не бе нищо друго освен една играчка. А и в речта му съвсем отчетливо се долавяше хожърския акцент. Би ли било по силите на Повелителя да овладее дори това?
Че защо не? Кикаха не криеше, че владееше перфектно много чужди езици и диалекти.
Такива мисли се въртяха в главата на Улф, докато яздеха през този дълъг следобед. Но вечерята и наздравиците, вдигнати в атмосфера на искрено приятелство, разсяха подозренията му и когато си легна, той вече бе забравил за тях. Тримата бяха спрели в една таверна в селцето Гнацелшист и бяха вечеряли до насита. Улф и Кикаха си разделиха печено прасенце. Фунем Лаксфалк, макар да се бръснеше и да гледаше по-либерално на догмите на своята религия, отказа да докосне забраненото свинско. Поръча си говеждо, макар да бе очевидно, че и то не е приготвено съобразно еврейските религиозни изисквания за храната. Тримата изпиха несметно количество халби от превъзходното местно пиво и по време на разпивката Улф разказа на фунем Лаксфалк донякъде редактирана версия на историята с Хризеис — една безкрайно благородна мисия по мнението на всички. После, залитайки, те се отправиха да спят.
Заранта поеха за по-напряко през хълмовете, което би трябвало да им спести три дни път — разбира се, ако се доберяха до целта си. По този път рядко се пътуваше и причините за това бяха съвсем сериозни — дракони и престъпници сновяха из този район. Движеха се с добра скорост и може би затова не видяха нито един престъпник и само един дракон. Чудовището се измъкна от една долчинка на стотина метра пред тях. Изсумтя и изчезна сред дърветата от другата страна на пътя, демонстрирайки също като тях нежелание да се сражава.
Когато слязоха отново на главния път, Улф отбеляза:
— Един гарван ни следва.
— Да, знам, но не се притеснявай особено. Те са навсякъде. Съмнявам се, че има представа кои сме. Наистина се надявам да не знае това.
По обяд на следващия ден навлязоха в територията на комтура на Трегилн. След малко повече от двайсет и четири часа се озоваха пред замъка на Трегилн — седалището на барон фон Елгерс. Това бе най-големият замък, който Улф бе виждал до момента. Беше изграден от черни камъни и се издигаше на върха на един висок хълм на около една миля от Трегилн.
Облечени в рицарските си доспехи, закачили знаменца на отвесно вдигнатите си копия, тримата смело се отправиха към крепостния ров, който заобикаляше замъка. Един пазач излезе от малката къщурка на входа и се поинтересува какви дела ги водят насам.