Когато вратата се отвори напълно, той взе рога и отстъпи няколко крачки. Сложи мундщука на устните си и тихо духна в него. Мощният звук, който се изтръгна, така го изненада, че направо изпусна рога. Затърси го слепешката с ръце по пода и го намери в самия ъгъл на стаята.
Този път се престраши и духна силно. Чу се втори тон, но не по-силен от първия. Нещо в рога, може би сребърната паяжина в наустника, регулираше нивото на децибелите. Остана няколко минути застинал с почти опрян на устните му рог. Ясно беше, че седемте малки бутончета от долната страна задаваха различните хармоници. Беше невъзможно да определи отделните комбинации, без да експериментира и по този начин да привлече нечие внимание.
После сви рамене и промърмори:
„И какво от това?“
Духна отново, този път натискайки най-близкото до него бутонче. Седемте тона, които се изтръгнаха, бяха същите, които бе чул, но в друг ред.
И едновременно със заглъхването на звука някъде в далечината отвън се разнесе вик. Улф изруга, вдигна пак рога до устата си и натисна бутоните в реда, който се надяваше, че ще отвори вратата на Сезам.
В същия миг някой светна с фенерче през разбития прозорец и подмина нататък. Улф отново изсвири. Лъчът пак се появи на прозореца. И се разнесоха нови викове. Отчаян, Улф започна да опитва различни комбинации на бутоните. Третият опит като че ли повтори кратката мелодия, която бе чул.
Човекът отвън мушна ръката с фенерчето през прозореца. Чу се плътен глас, който изръмжа:
— Ей, ти вътре, я излизай веднага! Излез или започвам да стрелям!
Но на стената се беше появила призрачно зелена светлина, която сякаш разтопи дупка в нея. Лунни лъчи нахлуха през дупката. Дърветата и канарата се виждаха само като силуети на фона на сребристозеленикав глобус в небето.
Не можеше да се бави. Сигурно би се колебал, ако не го бяха забелязали, но сегашната ситуация просто не му оставяше избор. Другият свят може би предлагаше несигурност и опасности, но този тук определено го заплашваше с безчестие и позор. Затова в мига, в който нощният пазач повтори заплахата си, Улф изостави и него, и своя свят зад гърба си. Трябваше да се наведе и да вдигне крак високо, за да се промъкне през затварящия се отвор. Когато се обърна от другата страна, за да хвърли един последен поглед, видя, че дупката е с размерите на корабен илюминатор. Няколко секунди по-късно от нея нямаше и следа. Улф седна на тревата, за да успокои дишането си. Помисли си колко иронично би било, ако възбудата се окаже прекалено силна за шейсет и шест годишното му сърце. Умрял при пристигане. Те — които и да бяха тези „те“ — щяха да го погребат и да напишат на надгробната му плоча: Неизвестен землянин.
Почувства се по-добре. Намери сили дори да се позасмее, докато се изправяше на крака. Въздухът беше приятен за дишане, а температурата някъде към двайсетина градуса. Носът му долавяше някакви странни и много приятни аромати. Около него се разнасяше — дано наистина беше само това — чуруликането на птички. Някъде в далечината се чу ниско изръмжаване, но той не се изплаши. Беше сигурен, без никакви логични основания за подобна сигурност, че това са разбиващите се вълни на прибой. Луната беше пълна и огромна — два и половина пъти по-голяма от земната.
Небето беше загубило зеленикавия си оттенък и сега — ако се изключеше лунната светлина — си беше черно точно както нощното небе на света, който току-що бе напуснал. Огромно количество големи звезди се движеха със скорост и в посоки, които го замайваха и объркваха. Една от звездите се стрелна към него, ставайки все по-голяма и по-голяма, все по-ярка и по-ярка и в мига, преди да го удари, се понесе на няколко стъпки над главата му. Оранжево-жълтеникавото сияние от задната част му помогна да зърне за миг четири големи елипсовидни крила, клатещи се костеливи крака и силуета на глава със стърчащи от нея пипалца.
Беше нещо като светулка, само че с размах на крилете поне десет стъпки.
Улф се загледа в преместването, разширяването и свиването на тези живи съзвездия, докато не свикна с тях. Не знаеше в коя посока да потегли, но шумът на прибоя му помогна да вземе решение. Бреговата линия определено можеше да послужи като отправна точка, независимо дали щеше да потегли в някаква посока. Придвижваше се бавно и предпазливо с чести спирания, за да се ослуша и да огледа сенките наоколо.
Някакво същество с огромен гръден кош изсумтя наблизо. Улф мигновено се просна на тревата под сянката на близкия храст и се опита да не диша. Разнесе се някакво изшумуляване. Изпука клон. Улф надигна глава, за да се вгледа в осветената от луната поляна пред себе си. Огромно туловище — тъмно, космато и изправено на двата си крака се протътри на няколко метра от него.