— Предай на благородния си господар, че трима достойни рицари ще му гостуват — нареди Кикаха, — бароните фон Хортсман и фон Волфрам, както и знаменитият еврейски барон фунем Лаксфалк. Търсим благородник, за когото да се сражаваме или който да ни изпрати с мисия.
Пазачът изрева на един по-низш войник, който изтича по спуснатия мост. Само след няколко минути един от синовете на фон Елгерс — великолепно облечен младеж — препусна с коня си да ги посрещне. Когато влязоха в просторния двор, Улф видя нещо, което го обезпокои. Няколко хамшемити и шолкини бяха насядали наоколо и играеха на зарове.
— Не могат да ни познаят — напомни му Кикаха. — Радвай се. Щом те са тук, значи тук са Хризеис и рога.
След като се убедиха, че за конете им ще се погрижат както трябва, тримата отидоха по стаите, които им бяха предоставени. Изкъпаха се и се преоблякоха в яркооцветените нови дрехи, изпратени им услужливо от фон Елгерс. Улф забеляза, че облеклото почти не се различава от онова, което се бе носило през тринайсетия век. Единствените нововъведения, увери го Кикаха, се дължали на местното влияние.
Когато влязоха в необятната трапезария, вечерята беше в разгара си. Шумът бе оглушителен.Половината гости залитаха, а по-голямата част от останалите не помръдваха, защото отдавна бяха минали през фазата на залитането. Фон Елгерс съумя да се изправи, за да приветства своите гости. Той с достойнство се извини, че го намират в такова състояние рано вечерта.
— Забавляваме нашия хамшемитски гост вече няколко дни. Донесе ни неочаквано богатство, така че изразходваме една малка част от него, за да отпразнуваме случая.
Той се обърна да представи Абиру, направи го прекалено рязко и едва не падна. Абиру стана, за да отвърне на поклона им. Черните му очи преминаха като острие на меч по лицата им. Усмивката му бе широка, но механична. Той, за разлика от другите, изглеждаше трезвен. Тримата седнаха до хамшемита, защото останалите гости се бяха изпонатъркаляли под масата. Абиру изгаряше от желание да поговори с тях:
— Ако търсите благородник, за когото да работите, намерили сте точно когото трябва. Аз ще заплатя на барона, за да ме съпроводи до вътрешността на страната, но няма да се откажа от още няколко меча на своя страна. Пътят до мястото, за което съм се отправил, е дълъг, труден и изпъстрен с много опасности.
— И кое е това място? — попита Кикаха. Никой не би заподозрял, че отговорът сериозно го интересува, защото той с нескриван интерес разглеждаше красивата блондинка, седнала от другата страна на масата.
— В това няма никаква тайна — каза Абиру. — Знае се, че господарят на Кранцелкрахт е много странен човек, но също така се говори, че е по-богат от Великия Маршал на Тевтония.
— Знам това със сигурност — отвърна Кикаха. — Бил съм при него и съм виждал съкровищата му. Разказват, че преди много години той рискувал гнева на Повелителя и се изкатерил по великата планина до нивото на Атлантида. Там ограбил съкровищницата на самия Радамантий и се измъкнал с цяла торба безценни камъни. Оттогава фон Кранцелкрахт увеличава богатството си, като завладява държавите около себе си. Май Великият Маршал е обезпокоен от това и замисля кръстоносен поход срещу него. Маршалът твърди, че онзи човек бил еретик. Но ако беше такъв, нямаше ли още преди години да бъде поразен от светкавицата на Повелителя?
Абиру наклони глава и докосна чело с връхчетата на пръстите си.
— Неведоми са пътищата на Повелителя. И освен това, кой друг освен него знае истината? Във всеки случай аз ще откарам моите роби и някои други неща при Кранцелкрахт. Очаквам огромна печалба от това начинание и рицарите, които имат смелостта да ме съпроводят, ще спечелят много злато… да не говорим за славата.
Абиру направи пауза, за да отпие глътка вино. Кикаха пошушна на Улф:
— Този човек е чиста проба лъжец от моята класа. Намерението му е да го охраняваме до Кранцелкрахт, а това означава до основата на монолита. Там той ще се качи с Хризеис и рога в Атлантида, където ще му платят цяла къща със скъпоценни камъни и злато колкото поиска… Ако играта му, разбира се, не е по-дълбока, отколкото я виждам в момента.
Той надигна халбата си и отпи дълга глътка или поне така изглеждаше отстрани. Стовари я обратно на масата с трясък и каза:
— Проклет да съм, ако в този Абиру няма нещо познато! Още първия път, когато го видях, нещо в мен трепна, но оттогава насам съм прекалено зает, за да се концентрирам. Да-а, мисля, че съм го виждал преди!
Улф отговори, че в това не би имало нищо чудно. Много са лицата, които Кикаха бе виждал за двайсет години странствания.