— Може и да си прав — промърмори недоволно Кикаха. — Но ми се струва, че не става дума за бегло познанство. Как ми се иска да му обръсна брадата!
Абиру стана и се извини, обяснявайки, че е настанал часът за молитви към Повелителя и неговия бог Тартартар. Обеща да се върне след това. При тези думи фон Елгерс направи знак на двама пазачи, нареди им да придружат госта до неговите покои и да се уверят, че се намира в безопасност. Абиру се поклони и му поблагодари за загрижеността. Улф обаче прозря намеренията зад вежливите думи на барона. Той не се доверяваше на хамшемита и Абиру виждаше това. Фон Елгерс, въпреки че бе подпийнал, ясно съзнаваше какво става наоколо и щеше да усети, ако нещо не бе наред.
— Да, прав си по отношение на него — обади се Кикаха. — Този човек не се е издигнал дотук, обръщайки гръб на враговете си. И… опитай се да скриеш нетърпението си, Боб. Предстои ни дълго чакане. Преструвай се на пиян, пофлиртувай с дамите — та те ще те помислят за особен, ако не го направиш. Но не излизай с никоя. Трябва да се държим един до друг, за да можем да действаме заедно, когато дойде подходящият момент.
Улф пи достатъчно, за да разпусне въжетата, които сякаш бяха стегнали тялото му. Дори подхвана разговор с лейди Алисън, съпруга на барона на Венцелбрихт Марч. Тъмнокоса и синеока жена с величествена красота, тя бе облечена в прилепнала бяла рокля от брокат. Деколтето бе толкова дълбоко, че би трябвало да бъде напълно задоволена от ефекта, който оказваше върху мъжете, но тя не преставаше да изпуска ветрилото си и да го вдига сама. При други обстоятелства Улф щеше с радост да прекрати точно с нея продължилото вече доста дълго въздържание. Беше очевидно, че не би имал никакви проблеми, защото тя не криеше колко е поласкана, че именно великият фон Волфрам проявява интерес към нея. Беше чула за победата му над фунем Лаксфалк. Но той мислеше само за Хризеис, която със сигурност се намираше някъде в двореца. Никой не бе споменал за нея, а той не смееше да попита. Изпитваше направо физическа болка от желанието да го направи и на няколко пъти се улови, че си прехапва езика, за да не зададе въпроса.
След малко до него се приближи Кикаха — той много точно бе доловил момента, когато вече ставаше обидно да бъдат отхвърляни все по-откровените намеци на лейди Алисън. Кикаха доведе съпруга — за да даде на Улф достатъчно основателна причина да се отдръпне. По-късно Кикаха му разказа, че е трябвало направо да свали фон Венцелбрихт от друга жена под претекста, че съпругата му иска да бъде до нея. Кикаха и Улф си тръгнаха, оставяйки замаяния от изпитата бира барон да обяснява заплетено какво точно го бе накарало да дойде. И понеже нито той, нито жена му знаеха, вероятно бяха подхванали интересен, макар и труден за разбиране разговор.
Улф направи знак на фунем Лаксфалк да се присъедини към тях. Тримата тръгнаха заедно, преплитайки театрално крака към тоалетната. Но когато се скриха от погледите на пируващите, те се забързаха през хола в обратна на тоалетната посока. Изкачиха се през пет стълбищни площадки, без никой да се изпречи на пътя им. Бяха въоръжени само с кинжали, защото би било проява на лош вкус да се явят на вечеря, облечени в броня или препасали мечове. Улф обаче бе успял да отвърже дълга връв от завесите в своята стая. Сега я носеше омотана около кръста си под ризата.
Младият еврейски рицар се обади:
— Подслушах разговора на Абиру с неговия помощник на име Рамниш. Те говореха на търговския диалект х’вайжум, без да подозират, че съм пътувал по река Гузирит в участъка през джунглата. Абиру попита Рамниш дали е разбрал къде фон Елгерс е отвел Хризеис. Рамниш му отговори, че е платил доста злато на прислуга и охрана, разпитвайки за нея. Но единственото, което успял да разбере, било, че се намира някъде в източната част на замъка. Гуорлите, между другото, били затворени в тъмницата.
— Че защо фон Елгерс е решил да държи Хризеис разделена от Абиру? — попита Улф. — Не е ли тя собственост на Абиру?
— Може би баронът има свои планове за нея — изказа предположение Кикаха. — Щом е толкова красива, както казваш…
— Трябва да я намерим!
— Само не се разгорещявай. Ще го направим. О-хо, ето че в края на салона се появи пазач. Продължаваме към него, залитайки още повече…
Охранникът вдигна копието си и ги изчака да се изправят клатушкайте се пред него. С вежлив, но твърд глас, той им съобщи, че се налага да се върнат. Под страх от смъртно наказание, баронът бил забранил на когото и да е да минава отвъд тази точка.
— Е, добре — провлече с непослушен език Улф. Понечи да се обърне, но в същия миг скочи и сграбчи копието. Преди смаяният войник да съумее да извика, тялото му бе приковано във вратата, а върхът на копието бе опрян в гърлото му. Улф не отслабваше натиска. Очите на пазача се ококориха, лицето му почервеня, после започна да посинява. Миг по-късно той се свлече.