— Просто говорех на себе си — възрази Улф. После започна да съблича дрехите си. — Колко е дълбок ровът?
— Сам ще разбереш — отговори му Кикаха.
Улф видя нещо червеникаво да блести с отразена от далечните факли светлина. Очи на животно, мина през главата му. В следващата секунда той и другите се заплетоха в нещо лепкаво и пристягащо. То, каквото и да бе, покри очите му и му попречи да вижда.
Започна да се бори енергично, но мълчаливо. Макар да не знаеше кои бяха нападателите им, не искаше да привлече вниманието на хората в замъка. Беше уверен, че те пет пари не дават за завършека на тази борба.
Но колкото повече се дърпаше, толкова по-плътно го обгръщаше паяжината. Накрая се озова напълно безпомощен и останал без дъх. Едва тогава някакъв нисък и дрезгав глас проговори. Острието на нож разсече паяжината по лицето му и го остави открито. На слабата светлина на далечните факли той видя до себе си две омотани в лепкавата материя тела и близо дузина криви фигури. Разнасяше се силна миризма на мухлясали плодове.
— Аз съм Гагрил, Здрихадх на Абкмунг. Ти си Робърт Улф, онзи там е нашият велик враг Кикаха, а третия не познавам.
— Барон фунем Лаксфалк! — произнесе евреинът с гордост. — Само ме пусни и веднага ще разбереш дали си струва да ме познаваш или не, воняща свиньо!
— Тишина! Знаем, че сте убили двама от най-добрите ни бойци — Смийл и Дискибибол, макар че сега се питам наистина ли са били толкова добри, щом са се оставили да бъдат победени от такива като вас. От мястото, където се бяхме скрили, видяхме Дискибибол да пада през прозореца, а също и Смийл да скача заедно с рога.
Гагрил направи пауза и продължи:
— Ти, Улф, ще отидеш във водата и ще се върнеш да ни донесеш рога. Заклевам се в честта на Повелителя, че ако го направиш, ще пуснем и трима ви. Повелителя искаше да му отведем и Кикаха, но не толкова силно, колкото рога. Ние се подчиняваме на Повелителя, защото той е най-великият убиец сред всички.
— А ако откажа? — попита Улф. — Защото не знам за Кикаха, но мен ме очаква почти сигурна смърт сред компанията на водните дракони в рова.
— Смъртта ти ще бъде напълно сигурна, ако откажеш.
Улф се замисли. Трябваше да признае, че съвсем логично изборът им падна върху него. Качествата на евреина им бяха непознати, така че той отпадаше, най-малкото защото можеше и да не се върне с рога. Кикаха идваше втори по ценност след рога. Освен това, виждаше се, че е ранен, а кръвта му бързо би привлякла водните дракони, лишавайки го от шанс в самото начало. Улф — ако държеше на Кикаха! — щеше да се върне. Те, естествено, не бяха сигурни в дълбочината на чувствата му към Кикаха. Това бе риск, който се налагаше да поемат.
Но едно бе сигурно. Никой гуорл не би помислил да влезе в онези дълбоки води, докато имаше някой друг, който да го направи вместо тях.
— Отлично — проговори Улф. — Пуснете ме и аз ще отида за рога. Но поне ми дайте нож да се защитавам от драконите.
— Не — отсече Гагрил.
Улф сви рамене. След като го освободиха от мрежата, той съблече всичките си дрехи без ризата. Тя покриваше тялото му до кръста, където бе намотано въжето.
— Не го прави, Боб — обади се Кикаха. — На гуорлите не може да се вярва повече отколкото на техния господар. Те ще ти вземат рога и ще постъпят с нас както си пожелаят. И ще умрат от смях, че са ни използвали по този начин.
— Нямам избор — каза Улф. — Ако намеря рога, ще се върна. Ако не се върна, поне ще знаете, че съм умрял, борейки се до последната секунда.
— Така или иначе ще умреш — отвърна Кикаха. Чу се глух удар и Кикаха изруга, но тихо.
— Кажи още една дума, Кикаха — разнесе се гласът на Гагрил, — и ще ти отрежа езика. Това поне Повелителя не ни е забранявал.
Улф вдигна поглед към прозореца, през който продължаваше да струи светлината на факла. После влезе в хладната, но не студена, вода. Краката му леко затънаха в лепкавата тиня по дъното и през главата му мина мисълта, че част от тази тиня се е образувала от изгнилата плът на падналите в рова трупове. Разбра, че не може да си забрани да мисли за големите земноводни, които сновяха някъде сред непрогледната тъмнина на водата. Ако имаше късмет, те нямаше да се окажат в непосредствена близост. Особено ако се занимаваха с телата на Смийл и Дискибибол… Реши, че е най-добре да престане да разсъждава и да започне да плува.
На това място ровът беше широк поне двеста метра. Той дори поспря по средата и се обърна, за да хвърли поглед към брега. От това разстояние групата не се виждаше.