Но от друга страна, и те не можеха да го виждат. А Гагрил не му бе дал срок, в който да се върне. И все пак той знаеше, че ако не се върне до изгрев слънце, те ще тръгнат без него.
Когато стигна на мястото под светещия прозорец, той загреба мощно с ръце и се гмурна. Заплува надолу, усещайки, че водата става все по-студена. Болката в ушите му постепенно се засилваше и стана непоносима. Изпусна малко въздух, за да облекчи налягането, но това не му помогна много. И точно когато си мислеше, че ако се спусне още инч надолу и ушите му ще се спукат, пръстите на протегнатата му ръка, докоснаха тинестото дъно. Противопоставяйки се на страстното желание да потегли веднага нагоре, да се освободи от натиска в гърдите и да поеме глътка въздух, той започна да опипва слепешком по дъното на рова. Крайчетата на пръстите му не намираха нищо освен тиня и веднъж един кокал. Задържа се, докато съзнанието му не го предупреди, че липсата на въздух става опасна.
Два пъти изплува на повърхността, за да се гмурне пак. Вече знаеше, че дори рогът наистина да лежеше на дъното, бе повече от вероятно да не го намери никога. Можеше да мине на инч от него в тези тъмни води и така и да не разбере колко близко е бил. Нещо повече, беше напълно възможно Смийл да бе хвърлил рога настрани по време на падането си. Или някой дракон да го бе отнесъл от потъналия труп на Смийл, а защо не и погълнал заедно с тялото му.
Третия път той се измести на няколко загребвания вдясно. Спусна се почти вертикално на дъното. Тъмнината не му даваше никакви ориентири. Пръстите му разровиха тинята, той ритна с крака, за да се приближи до дъното така, че да му бъде по-удобно и точно в този миг усети докосването на студен метал. Бързо опипа и усети познатата редичка от бутончета.
Когато стигна до повърхността, той загреба и дълбоко задиша. Оставаше му само връщането, което се надяваше да мине също така добре. И все пак водните дракони можеха да се появят всеки момент.
В същия миг той забрави за драконите, защото не виждаше нищо. Светлината на факлите от моста, едва видимата през гъстите облаци луна, светлината от прозореца над главата му — всичко това бе изчезнало.
Насили се да продължи да плува, докато обмисляше какво се е случило. Забеляза, че и нощният бриз бе стихнал. Въздухът беше застоял. Оставаше едно-единствено място, където би могъл да се намира и какво щастие бе, че то се бе оказало толкова близко. А и какъв късмет да изплува от водата под наклон.
Не можеше да се ориентира в коя посока е брегът и в коя замъкът. Само след няколко загребвания този въпрос отпадна. Ръката му се докосна до камък — до каменни плочи. Опипа ги, докато не стигна място, където те започваха да се извиват нагоре. Проследявайки извивката, той се озова там, където се бе надявал. Бяха няколко стъпала, които излизаха от водата и водеха нагоре.
Бавно се изкачи по тях, протегнал като слепец ръка напред, за да не се блъсне в някое невидимо препятствие. Краката му се плъзгаха по всяко стъпало, готови всеки миг да застинат, ако се появеше отвор или някоя от плочите поддадеше под тежестта му. Преброи двайсет стъпала, когато стигна до края им. Намираше се в някакъв коридор, изсечен в скалата.
Фон Елгерс, или който и да бе построил този замък, бе взел необходимите мерки да може тайно да влиза и да излиза. Един тунел под нивото на водата водеше до подземна камера и малък кей, а оттам се стигаше до замъка. В този момент Улф държеше в ръцете си както рога, така и възможността да влезе незабелязан в замъка. Какво следваше да направи? Да се върне най-напред при гуорлите и да им предаде рога? После, заедно с другите двама можеха са дойдат тук и да потърсят Хризеис.
Съмняваше се, че Гагрил щеше да удържи на думата си. Но дори гуорлите да се разделяха с пленниците си и дори да се опитаха да преплуват рова, за да стигнат до това място, раната на Кикаха щеше да привлече земноводните, а това би означавало сигурна смърт и за тримата. И Хризеис щеше да загуби всички шансове да си възвърне свободата. От друга страна, беше невъзможно да дойдат тук само с фунем Лаксфалк, като оставят Кикаха на брега. Щеше да бъде открит веднага щом съмне. Да, можеше да се скрие в гората, но най-вероятно още рано сутринта нова ловна група щеше да претърси основно този район. Особено след като се разбереше, че и тримата чужди рицари са изчезнали.
Реши да продължи сам. Просто не можеше да подмине подобен шанс. Щеше да се постарае да свърши преди изгрев слънце. Ако не постигнеше нищо, щеше да се върне с рога при гуорлите.
Рогът! Изобщо не бе необходимо да го носи със себе си. А ако го скриеше и след това го заловяха, можеше да го използва като средство за откуп.