Върна се при мястото, където стъпалата свършваха под водата. Гмурна се на около десет стъпки дълбочина и остави рога върху тинята.
След това продължи обратно през коридора, влачейки крака внимателно, докато не стигна края му, където започваше следващо стълбище. То се извиваше по спирала нагоре. Броят на стъпалата му показа, че се бе изкачил поне пет етажа. На всеки предполагаем етаж, той опипваше тесните стени около себе си за врати или дръжки, които биха отворили врати. Но не намери такива.
Някъде към седмия етаж видя тънък лъч светлина да излиза през дупка в стената. Наведе се и надзърна пред отвора. В далечния край на една стая, с бутилка вино на масата пред себе си, седеше барон фон Елгерс. Мъжът срещу барона бе Абиру.
Лицето на барона бе почервеняло повече, отколкото би могло да се обясни само с въздействието на виното. Той кресна на Абиру:
— Това е всичко, което имам да ти кажа, хамшемитино! Или ще ми върнеш рога от гуорлите, или ще ми донесат главата ти на поднос! Но първо ще минеш през тъмницата! Там имам някои любопитни железни приспособления, които биха могли да ти се сторят интересни!
Абиру стана. Неговото лице беше тебеширено бяло.
— Повярвайте ми, сир, ако рогът е бил взет от гуорлите, той ще бъде върнат. Те не биха могли да стигнат далече с него — ако е в тях, разбира се — и лесно могат да бъдат проследени. Нали разбирате, за тях ще бъде трудно да се представят за човешки същества. Освен това те са глупави.
Баронът изрева, скочи на крака и стовари юмрука си върху масата:
— Глупави! Оказаха се достатъчно умни, за да се измъкнат от моята тъмница — място, от което бях готов да се закълна, че никой не може да избяга! И намериха точно моята стая, за да откраднат рога! Още ли наричаш тези същества глупави?
— Е, поне не отвлякоха и момичето — напомни Абиру. — Благодарен съм и на това. За нея бих могъл да получа огромна сума!
— Ти нищо няма да получиш за нея! Тя е моя!
Абиру го изгледа яростно.
— Тя е моя собственост! Отвлякох я с риск за живота си и я доведох дотук с цената на огромни разноски! Имам право на нея. Какъв си ти — човек на честта или крадец?
Фон Елгерс го удари с юмрук и го свали на пода. Абиру веднага скочи на крака, разтривайки бузата си. Погледна барона в упор и с напрегнат глас попита:
— А моите скъпоценни камъни?
— Те са в моя замък! — отново изрева баронът. — А което е в моя замък, принадлежи на фон Елгерс!
Той излезе от полезрението на Улф, но явно отвори вратата. Извика охраната, която прибра със себе си Абиру.
— Имаш късмет, че не те убих! — крещеше баронът. — Че ти позволявам да си запазиш живота, нещастно куче! Трябва да ми благодариш на колене за това. Веднага се махай от замъка ми. И ако разбера, че не пътуваш с максимална скорост за някоя друга държава, ще накарам да те обесят на най-близкото дърво!
Абиру не отговори. Вратата се затвори. Баронът продължи да крачи напред-назад известно време, после рязко се насочи към стената, зад която се бе свил Улф. Той се отдръпна от дупката и се спусна на безопасно разстояние надолу по стъпалата. Надяваше се, че бе избрал правилната посока. Ако баронът слезеше по стълбата, можеше да накара Улф да влезе обратно във водата, а дори и в рова. Но той не мислеше, че баронът има намерение да тръгне в тази посока.
За миг лъчът светлина от дупката изгасна. Част от стената се изнесе навън, а пръстът на барона бе пъхнат в дупката. Факлата, която носеше в ръка, освети шахтата на стълбището. Улф се сви в сянката на извивката. Светлината намаляваше, защото баронът се качваше нагоре. Улф го последва.
Не можеше да го държи под око през цялото време, защото му се налагаше да използва най-различни издатини и да се крие зад тях, за да не бъде забелязан от барона в случай, че се обърнеше. И затова забеляза, че той бе напуснал стълбището едва когато светлината неочаквано изчезна.
Бързо тръгна след него, но за миг спря при дупката, през която бе гледал. Мушна пръст в нея и натисна нагоре. Малка част от стената се измести, нещо щракна и една врата се разтвори пред него. Вътрешната част на вратата представляваше част от стената в стаята на барона. Улф влезе, избра един тънък и дълъг кинжал от поставката на стената и отново излезе на стълбището. Затвори вратата и се заизкачва нагоре.
Този път не разполагаше със светлина, която да го води в тъмнината. Дори не беше сигурен, че бе спрял на същото място като барона. Разчиташе единствено на грубата си преценка за височината, на която се бе намирал баронът, преди да се скрие от погледа му. Не му оставаше нищо друго, освен да потърси слепешката с ръка устройството, което бе използвано, за да се отвори следващата врата. Когато опря ухо на стената с надеждата да чуе някакви гласове, слухът му не долови нищо.