Kакто бяха инструктирани, баронът и Хризеис заплуваха под ъгъл към отсрещната страна на рова. Улф ги следваше, без да изпуска другия край на въжето. При това положение придвижването им през водите не беше особено бързо. След петнайсетина минути луната щеше да се скрие зад ръба на монолита, така че оставаше малко до появата на слънцето. Улф не разполагаше с много време за провеждането на плана си, но бе невъзможно да бързат и той да държи барона под контрол.
Мястото, където щяха да излязат, се намираше на около стотина метра встрани от гуорлите. След няколко минути извивката на рова ги изведе извън полезрението на гуорлите и на пазачите на моста. Сега нямаше да ги видят дори, ако луната излезеше иззад облаците. Заобиколният маршрут беше необходимо зло — „зло“, защото всяка допълнителна секунда във водата, означаваше допълнителен риск водните дракони да ги намерят.
Когато се намираха на двайсетина метра от брега, Улф по-скоро почувства водата да се раздвижва. Обърна глава и видя малка вълна да се носи към тях. Сви крака и ритна с всичка сила. Те се забиха в нещо достатъчно твърдо, за да му помогнат да се оттласне като от трамплин. Тялото му се стрелна назад и в същия миг той пусна края на въжето. Нещо масивно се понесе между него и Хризеис, удари фон Елгерс и изчезна.
Заедно с пленника на Улф.
Изоставиха всякакви усилия да не плискат вода при плуването си. Сега най-важното бе да се измъкнат колкото може по-бързо. Стигнаха до брега, изтичаха под прикритието на близкото дърво и едва тогава спряха задъхани.
Улф не изчака дишането му да се възстанови напълно. Слънцето щеше да заобиколи Дузвилнавава след няколко минути. Каза на Хризеис да го почака тук. Ако не се върнеше малко след излизането на слънцето, това щеше да означава, че няма да се върне дълго… може би никога. Тогава тя трябваше да потегли сама, да се скрие в гората и после да прави каквото поиска.
Тя го умоляваше да не тръгва, защото не можеше да понесе мисълта да се окаже тук сама.
— Трябва — заяви той и подаде другия кинжал, който бе пренесъл, завързвайки ризата си около него.
— Ще го използвам за себе си, ако те убият — каза тя.
Мисълта, че я оставя толкова безпомощна, го измъчваше, но просто нямаше избор.
— Убий ме сега, преди да ме изоставиш — настоя тя. — И без това преживях такива неща… не бих могла да издържа повече.
Той я целуна леко по устните и я успокои:
— Разбира се, че можеш. Ти вече си много по-издръжлива, отколкото беше, а и винаги си била по-корава, отколкото си смятала. Погледни какво стана с теб. Казваш думи като „смърт“ и „убивам“, без да ти мигне окото.
В следващия миг вече тичаше приведен към мястото, където беше оставил приятелите си в ръцете на гуорлите. Когато му се стори, че се намира на двайсетина метра от тях, спря и се вслуша напрегнато. Не чу нищо освен крясъка на нощните птици и приглушен вик, разнесъл се откъм замъка. Захапа ножа между зъбите си и запълзя към мястото, което се намираше директно срещу все още осветения прозорец на стаята им в замъка. Очакваше всеки момент да долови тръпчивата миризма и да види сгушените черни фигури.
Но нямаше никого. Единствено сивите остатъци от паяжината мрежа показваха, че гуорлите наистина са били тук.
Бавно претърси околността. Когато стана ясно, че не беше оставено нищо, което да му даде някакви указания какво бе станало и когато разбра, че слънцето щеше да се покаже само след няколко минути и щеше да го разкрие пред погледите на пазачите на моста, той се върна при Хризеис. Тя се притисна до него и се разплака.
— Видя ли! Ето ме пак при теб — успокои я той. — Но ще трябва да се махнем оттук.
— Връщаме се в Океанос?
— Не, тръгваме да намерим приятелите ми.
И те потеглиха. Минаха покрай замъка и се отправиха към монолита. Отсъствието на барона скоро щеше да бъде забелязано. Цялата околност щеше да бъде претърсена и нито едно обикновено скривалище не можеше да им гарантира истинска безопасност. Гуорлите също добре разбираха това и щяха да бързат към Дузвилнавава. Нямаше значение колко силно държаха да си върнат рога — те просто вече не можеха да останат тук. Нещо повече, те най-вероятно си мислеха, че Улф се е удавил или е станал жертва на драконите. За тях това означаваше, че засега трябваше да забравят за рога, но винаги можеха да се върнат, когато сметнеха, че е безопасно да го направят.