Улф наложи високо темпо. С изключение на няколко кратки почивки, те практически не спряха, преди да стигнат гъстата гора Раухвалд. Запълзяха под сплетените клони и гъстите храсталаци, докато коленете им не се разкървавиха и ставите не ги заболяха. Хризеис припадна от умора. Улф набра голямо количество от горските плодове, за да се нахранят до насита. Спаха като убити цялата нощ, а на следващия ден възобновиха придвижването си на четири крака. Когато излязоха от другата страна на Раухвалд, издрасканите им тела бяха покрити с безброй рани от убождания. Но никой не ги причакваше тук, както се бе опасявал.
Този факт, заедно с още нещо, го накара да се чувства щастлив. Беше се натъкнал по пътя на следи от гуорлите. По някои от бодлите бе намерил снопчета от гъстата им козина, както и късчета от дрехи. Нямаше никакво съмнение, че Кикаха ги бе оставил, за да маркира пътя, по който се надяваше Улф да ги проследи.
След един месец пристигнаха при основата на монолита Дузвилнавава. Знаеха, че се движат по същия път, защото бяха чули слуховете за минаването на гуорлите, а дори бяха разговаряли с хора, които ги бяха зърнали в далечината.
— Не знам защо решиха да се отдалечат на такова разстояние от рога — призна си той. — Може би смятат да се скрият в някоя пещера тук и да се върнат, след като първоначалният ентусиазъм да бъдат открити се поохлади.
— А не е ли възможно — предположи Хризеис — да са получили заповед от Повелителя първо да отведат Кикаха при него. Той му досажда от толкова време, че Повелителя сигурно побеснява само като си помисли за него. Може би иска да се подсигури, че Кикаха няма да спъва плановете на гуорлите по отношение на рога.
Улф се съгласи, че това също би могло да бъде вярно. Нищо не изключваше възможността дори самият Повелител да се спуска от двореца си със същите въжета, с които бе спуснал гуорлите. Това обаче беше по-малко вероятно, защото Повелителя едва ли би поел риска да остане завинаги далече от замъка си. Можеше ли всеки път да разчита, че гуорлите ще го изтеглят обратно?
Улф огледа преценяващо изумяващия с височината си монолит, чието напречно сечение бе с размерите на континент. По думите на Кикаха, той бе поне два пъти по-висок от монолита Абхархплунта, върху който се разполагаше Драхеланд. Извисяваше се на 60000 и повече стъпки, а тварите, които обитаваха пукнатините и пещерите по околната му стена, бяха точно толкова гладни и ужасни, както тези по другите монолити. Дузвилнавава беше неравен, насечен, скалист — върху грапавото му лице зееше огромна дупка, която приличаше на грозно зяпнала уста; гигантът сякаш изглеждаше готов да изяде всеки, който дръзнеше да му се опълчи.
Хризеис също разглеждаше зъберите и от време на време потрепваше. Но не каза нищо. Беше спряла да говори за страховете си.
Може би вече не се безпокои толкова за своя живот, помисли Улф, а за живота, който носеше в себе си. Тя беше сигурна, че е бременна.
Той я прегърна, притисна я до себе си и прошепна:
— Бих искал да тръгнем веднага, но ще трябва добре да се подготвим в продължение на няколко дни. Не е възможно да атакуваме това чудовище, преди да сме отпочинали добре и да сме приготвили достатъчно храна.
Три дни по-късно, облечени в здрави кожени дрехи, нарамили въжета, оръжия, чанти с храна, мехове с вода и неща, които щяха да им помогнат при катеренето, те поеха нагоре. Улф носеше рога в мека кожена торба, която надеждно бе привързал на гърба си.
Деветдесет и един дни по-късно те се бяха изкачили до средата. И всяка тяхна стъпка беше борба срещу гладкия отвес, срещу коварно ерозиралите скали, срещу хищниците. Тук видяха многокраката змия, която за първи път бе срещнал на Таяфаяуд; вълци, които се захващаха с лапите си за скалите; скални маймуни; острочовки с размерите на щраус и малки, но смъртно опасни скокливци.
Когато се прехвърлиха през ръба на върха на Дузвилнавава, бяха изминали 186 дни от началото на изкачването. И двамата се бяха променили — както физически, така и психически. Улф бе отслабнал, но бе добавил много към издръжливостта и силата си. Тялото и лицето му носеха белезите от схватки със скокливци, скални маймуни и острочовки. Омразата, която изпитваше към Повелителя, се бе засилила, защото Хризеис беше загубила плода си преди още да се бяха изкатерили и на 10000 стъпки. Това се очакваше, но той не можеше да забрави, че ако не бе Повелителя, те нямаше да имат причина да се катерят.
Хризеис също се бе закалила телом и духом. Но нещата, с които се бе сблъскала на този монолит, бяха много, много по-лоши от всичко в живота досега и само по едно чудо преживяното не я бе прекършило. Този факт потвърждаваше първоначалната хипотеза на Улф, че е замесена от много специално тесто. Отдавна беше забравила хилядолетията безсъдържателен живот в Градината. Тази Хризеис, която беше стъпила в Атлантида, много приличаше на жената, която бе отвлечена от дивия и жесток живот в древна Егея. Но сега тя бе много по-мъдра.