Улф обяви неколкодневна почивка, през която щяха да ходят на лов, да поправят лъковете и да се снабдят с нови стрели. От известно време поглеждаше често към небето с надеждата да зърне орел. За последен път беше говорил с Фти в руините на онзи град край Гузирит. Но нито един орел не се появи, така че макар и неохотно той реши да навлязат в джунглата. Както и в Драхеланд, периферията и на това ниво бе опасана от хиляда мили дебел пояс джунгла. Във вътрешността се намираше Атлантида. Като се изключеше монолита в центъра му, това ниво бе с площ колкото Франция и Германия взети заедно.
Улф потърси с поглед иглата, на върха на която се намираше дворецът на Повелителя, понеже Кикаха му бе казал, че тя може да се види дори от периферията. Но пред погледа му се разстилаше огромен и тъмен континент, покрит с облаци, през които проблясваха светкавици. Идакуизорхруз — много по-тънък от по-долните монолити — бе скрит. И оставаше невидим даже когато се намираха на някой хълм или Улф се изкатереше на някое по-високо дърво. Една седмица по-късно буреносните облаци продължаваха да обгръщат каменната кула. Това безпокоеше Улф, понеже той не бе виждал подобна буря през всичките три и половина години, които бе прекарал на тази планета.
Изминаха още петнайсет дни. На шестнайсетия откриха на пътя обезглавен труп. На метър от него в храстите бе захвърлена загърнатата в тюрбан глава на хамшемит.
— Изглежда, Абиру също преследва гуорлите — каза Улф. — Кой знае, може би те са взели скъпоценните камъни при бягството си от замъка на фон Елгерс. Но по-вероятно ми се струва, че той се надява рогът да е в тях.
Миля и половина по-нататък попаднаха на друг хамшемит — с разпорен стомах и изсипани черва. Улф се опита да получи някаква информация, но човекът беше в много тежко състояние. Улф прекрати милостиво страданията му. Забеляза, че Хризеис не си извърна погледа. После запъхна кинжала му в колана си и взе ятагана. Предчувстваше, че скоро ще му потрябва.
Половин час по-късно чуха викове и крясъци по пътеката пред тях. Двамата с Хризеис се скриха сред гъстата зеленина покрай пътеката. Тичайки с всички сили, по нея се появиха Абиру и двама хамшемити, следвани по петите от смъртта под формата на трима тантурести негри с нашарени лица и дълги къдрави, боядисани с червена боя бради. Хвърлиха копие, което прелетя във въздуха и се заби в гърба на един от спътниците на Абиру. Той се просна без звук и се плъзна по пръстта като платноходка с копие вместо мачта. Другите двама се обърнаха, за да се борят за живота си.
Улф се възхити от Абиру, който се биеше с голямо умение и смелост. Макар че и последният му спътник падна с копие, забито в диафрагмата, той продължаваше да размахва ятагана си. Не след дълго двама от диваците паднаха окървавени, а третият избяга. Улф тихо се приближи зад Абиру. Нанесе му отсечен саблен удар, парализира ръката му и пръстите му изпуснаха дръжката на ятагана.
Абиру беше толкова изненадан и изплашен, че не можеше да проговори. А когато видя излизащата иззад храстите Хризеис, очите му щяха да изскочат. Преборвайки се със себе си, той си възвърна дар слово и започна да говори. В потвърждение на предположенията на Улф, той разказа, че тръгнал по следите на гуорлите с група наемници. На няколко мили оттук се натъкнал на тях. Или по-скоро те били виновни за това. Засадата, която му били устроили, завършила с избиването или осакатяването на една трета от хамшемитите, без гуорлите да дадат дори една жертва, защото бяха хвърляли ножовете си, скрити зад храстите или от дърветата.
Хамшемитите се разбягали кой накъдето види, надявайки се да се противопоставят успешно по-нататък по пътеката. А след това всички бяха нападнати от орда черни диваци.
— Които скоро ще дойдат тук за теб — допълни Улф. — А какво се случи с Кикаха и фунем Лаксфалк?
— Нищо не мога да кажа за Кикаха. Той не беше с гуорлите. Но еврейският рицар беше.
За миг Улф изпита страстното желание да убие Абиру. Но той не можеше да го направи просто така, а и имаше нужда от отговори на още няколко въпроса. Струваше му се, че в този човек има нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Потеглиха надолу по пътеката. Абиру протестираше, уверявайки го, че този път води към смъртта им, но Улф му нареди да си затваря устата. След няколко минути чуха виковете на биещи се мъже. Прекосиха плитък поток и се озоваха в основата на висок, стръмен хълм.