— Както ще забележиш — обърна се той към Улф, — те повече приличат на приятеля ти Ипсевас, отколкото на истински маймуни. Краката им са твърде дълги, а ръцете доста къси. Подобно на Ипсевас и за разлика от човекоподобните маймуни, така образно описани от любимия ми автор в детството, тези пред теб имат мозъка на човек. Мразят Повелителя за всичко, което им е сторил, но не искат само да си отмъстят, а се надяват един ден да си възвърнат истинските тела.
Едва в този момент Улф си спомни за Абиру. Той не се виждаше никакъв. Явно се бе измъкнал, след като Улф бе тръгнал да помага на фунем Лаксфалк.
Същата нощ, седнали на печен елен край огъня, Улф и Хризеис чуха за катаклизмите, разразяващи се в момента в Атлантида. Всичко започнало с новия храм, който Радамантий започнал да строи. Било обявено, че кулата има за цел да прослави Повелителя. Трябвало да се издигне по-високо от всичко останало, сътворено от човешки ръце на планетата. Радамантий впрегнал цялата държава в строежа. Той добавял етаж след етаж, докато не започнало да изглежда като че ли се стреми да докосне самото небе.
Хората започнали да се питат един друг кога ще дойде краят на това начинание. Всички се превърнали в роби с една-единствена задача — да строят. Но никой не смеел да проговори открито, защото войниците на Радамантий убивали всеки, който се противопоставел или откажел да работи. Започнало да се изяснява, че Радамантий имал нещо конкретно наум. Той възнамерявал да издигне кула, през която да щурмува самите небеса: двореца на Повелителя.
— Постройка, висока трийсет хиляди стъпки? — попита скептично Улф.
— Да. Естествено, че това не може да бъде постигнато, още по-малко с технологията, достъпна в Атлантида. Но Радамантий е луд — той наистина смятал, че може да го направи. Може би е натрупал кураж, защото Повелителя не се е появявал от много години и това го е накарало да повярва на слуховете, че си е отишъл. Разбира се, гарваните сигурно са му разказали друго нещо, но той може да е сметнал, че те лъжат, за да се защитят.
Кикаха разказа, че опустошителните бедствия, които сега унищожавали Атлантида, са доказателство, че Повелителя си отмъщава за дързостта на Радамантий. Повелителя явно бе открил тайната на някои от устройствата в двореца.
— Изчезналият Повелител сигурно е взел мерки срещу възможността мощта, върху която е имал контрол, да попадне в ръцете на някой друг. Но новият Повелител сигурно най-сетне бе успял да разбере как да управлява бурите на планетата.
А доказателството бяха мощните урагани, смерчовете, непреставащият дъжд, залял континента. Повелителя сигурно бе решил да заличи всяка следа от живот на това ниво.
Още преди да стигнат до края на джунглата, ги пресрещна вълна от бежанци. Те разказваха ужасяващи истории за ветрове, помели огромни сгради, вдигнали във въздуха хора и коне, за порои, отмили почвата под дърветата и дори отнесли цели хълмове.
Групата им трябваше да се бори с напора на вятъра. Облаци ги обгръщаха, дъждове ги шибаха, светкавици ги заслепяваха.
От време на време дъждовете и светкавиците спираха. Енергията, освободена от Аруор, се изразходваше и трябваше наново да се събере, преди да бъде насочена срещу Атлантида. Тъкмо в тези относително спокойни периоди, тяхната група съумяваше, макар и бавно, да се придвижи напред. Бяха прекосили няколко пълноводни реки, чиито води носеха със себе си следите от разрушението на една цивилизация: къщи, дървета, мебели, колесници, трупове на мъже, жени, деца, кучета, коне, птици и диви животни. Минаваха покрай гори, изтръгнати из корен или съборени от светкавиците. Нямаше долина, която да бе останала ненаводнена. Във въздуха се стелеше задушаваща воня.
Когато преполовиха пътя, облаците започнаха да изтъняват. Отново ги озари слънце, но земята пред тях беше пуста. Само ревът на водата и самотният крясък на птица нарушаваха тази каменна тишина. Още по-нарядко изтръпваха от неочаквания вой на побъркан човек, бродещ сред опустошенията.
И последният облак над главите им се стопи. На триста мили в лишената от хоризонт равнина пред тях блесна с белотата си монолитът, наречен Идакуизорхруз. Столицата Атлантида — или по-скоро онова, което бе останало от нея — се виждаше на сто мили от мястото, където се бяха изправили пред тази величествена гледка. Бяха им необходими двайсет дни, за да стигнат до покрайнините — преминавайки през наводнения и разрушения.
— Вижда ли ни Повелителя сега? — попита Улф.
— Мисля, че може да го направи с телескоп — отговори Кикаха. — Радвам се, че ме попита, защото точно смятах да предложа да продължим да пътуваме само нощем. Но дори и така те пак ще ни забележат — и той посочи гарвана, който прелиташе над тях.