Минавайки през развалините на столицата, те се приближиха до имперския зоопарк. Само няколко клетки бяха останали прави, и в една от тях имаше затворена орлица. На калното дъно се виждаха кости, пера и клюнове. Затворените орли бяха решили проблема с гладната смърт, като се бяха изяли един друг. Единственият оцелял стоеше измършавял, слаб и нещастен на най-високата точка в клетката.
Улф отвори клетката и двамата с Кикаха проведоха разговор с орлицата, която се казваше Армонида. В самото начало Армонида ги бе атакувала, въпреки че едва се движеше. Улф хвърли няколко къса месо и двамата мъже продължиха разказа си. Армонида каза, че са лъжци и преследват някаква човешка — следователно зла цел. Но когато чу до края разказа на Улф и още повече, когато той напомни, че те не са длъжни да я освобождават, тя сякаш започна да вярва. И когато Улф обясни, че има план, който може да му позволи да отмъсти на Повелителя, очите просветнаха с тъмен огън. Идеята да се нападне самия Повелител, при това може би успешно, се оказа по-силна храна от месото. Тя остана при тях през трите следващи дни, хранеше се, събираше сили и запомняше точно какво да каже на Подарж.
— Ти ще имаш щастието да видиш смъртта на Повелителя — увещаваше я Улф — и на всички ви ще бъдат дадени млади и прекрасни женски тела. Но само ако Подарж направи каквото искам от нея.
Армонида се качи на една скала, хвърли се надолу, разпери криле, плясна с тях и бавно започна да се издига. Не след дълго зелените пера се разтвориха в зелената шир. Червената глава се превърна в черна точка, която също се стопи.
Улф и групата му изчакаха падането на нощта под навеса на съборените дървета. Някак неусетно Улф се бе превърнал в истинския водач. До неотдавна Кикаха бе държал юздите в ръцете си, и то с одобрението на всички без изключение. Но нещо бе станало и сега този, който вземаше решенията, бе Улф. Той нямаше обяснение за тази промяна, още повече, че Кикаха изглеждаше все същият жизнен и енергичен младеж. А и поемането на ръководството бе станало без никаква настойчивост от страна на Улф. Сякаш Кикаха беше чакал да дойде моментът, в който Улф ще усвои всичко, което можеше да научи от него. И му бе предал незабелязано диригентската палка.
Вече пътуваха само нощем и почти не виждаха гарвани. Изглежда нямаше нужда от тях из тези места, които се намираха под директното наблюдение на самия Повелител. И освен това кой би се осмелил да навлезе из тези земи, където гневът на Повелителя бе намерил такава катастрофална форма на изява?
Когато пристигнаха при голямата полуразрушена кула на Радамантий, те намериха убежище сред руините. Тук имаше повече от достатъчно метал за успешното провеждане на плана на Улф. Трябваше само да се запасят с достатъчно храна и да прикрият шума от шлосерската работа и огньовете на малките ковачници. Първият проблем намери автоматичното си решение, когато откриха голям склад със зърно и сушено месо. По-голямата част от запасите беше унищожена от пожар, а после и от наводнение, но останалото беше напълно достатъчно, за да им стигне за няколко седмици. Вторият проблем решиха, като продължиха работата в подземни помещения. Прокопаването на тунелите им отне известно време, но това не безпокоеше особено Улф, защото разбираше, че на Армонида ще трябва известно време, за да стигне при Подарж, ако изобщо имаше късмета да го стори. Много неща можеха да се случат по пътя и най-голямата опасност бяха гарваните.
— И какво ще стане, ако тя не успее да стигне? — попита Хризеис.
— Тогава ще измислим нещо друго — отговори Улф. Той погали рога и натисна седемте му бутончета. — Кикаха знае къде се отваря вратата, през която е напуснал двореца. Бихме могли да се върнем през нея. Но би било глупаво. Настоящият Повелител едва ли ще бъде толкова глупав да не остави тежко въоръжена охрана откъм своята страна.
Три седмици изминаха в очакване. Хранителните им припаси намаляха до такава степен, че се наложи да организират ловна експедиция. Това беше опасно дори и през нощта, защото никой не можеше да каже кога ще се появи гарван. Освен това Улф подозираше, че Повелителя разполага с възможността да ги наблюдава и през нощта.
В края на четвъртата седмица Улф реши да не разчита повече на Подарж. Или Армонида не бе стигнала до нея, или Подарж бе отказала да го послуша.
Но същата нощ, докато седеше под прикритието на огромна плоча от извита стомана и съзерцаваше луната, той дочу плясъка на криле. Взря се в тъмнината. Изведнъж видя лунен лъч, който се отразяваше в нещо черно и блестящо и преди да осъзнае какво става, пред него кацна Подарж. Зад нея във въздуха се извиваха други криле и луната от време на време осветяваше ту жълт клюн, ту червена глава.