Улф поведе гостите си по тунелите към голяма зала, осветена от няколко малки огньове. Погледна отново трагично красивото лице на харпията. Но сега, когато тя смяташе, че ще може да нанесе удар по Повелителя, това лице изглеждаше почти щастливо. Свитата беше донесла и храна, така че докато се хранеха, Улф обясни плана си. И докато обсъждаха подробностите, една от маймуните пазачи въведе човек, който дебнел сред развалините. Беше Абиру.
— Това е много лошо за тебе и безкрайно печално за мен — обясни му Улф. — Просто защото не мога да те вържа и да те оставя тук. Ако избягаш и установиш връзка с гарван, Повелителя ще бъде предупреден. Следователно трябва да умреш. Освен ако можеш да ме убедиш в противното.
Абиру се огледа и видя в очите на всички само смърт.
— Добре — проговори той, — ще говоря, но насаме с теб. Защото става дума както за моя, така и за твоя живот.
— Каквото и да кажеш, то може да бъде чуто от всички — отговори Улф. — Така че, говори!
— По-добре постъпи, както той иска — прошепна Кикаха на ухото на Улф.
Улф беше смаян. Всичките му съмнения относно самоличността на Кикаха се събудиха в пълна сила. И двете искания бяха толкова странни, че за миг той просто забрави къде се намира. Стори му се, че плува в пространството, отдалечавайки се от тях.
— Ако никой не възразява, ще го изслушам на четири очи — съгласи се той.
Подарж се намръщи и отвори уста, но преди да каже каквото и да е, Кикаха я изпревари:
— Послушай, Велика, сега е времето, когато трябва да си вярваме. Ти трябва да ни вярваш. Би ли загубила единствения си шанс да отмъстиш и получиш обратно човешкото си тяло? Трябва да вървим заедно към общата ни цел. Ако се противопоставиш, всичко е загубено!
— Не знам каква игра се играе и се чувствам донякъде предадена — отговори Подарж. — Но аз ще постъпя както ме съветваш, Кикаха, защото те познавам и знам, че си истински враг на Повелителя. И все пак не разчитай прекалено дълго на търпението ми.
И тогава Кикаха прошепна нещо още по-странно в ухото на Улф:
— Сега разбрах кой е Абиру. Брадата и боядисаната му кожа ме заблудиха, както и това, че не бях чувал гласа му от двайсет години.
Сърцето на Улф заби по-бързо от неопределена тревога. Той взе ятагана си и последва в една от съседните стаи Абиру, чиито ръце бяха отново завързани на гърба му. И изслуша каквото имаше да му каже.
След един час се върна. На лицето му бе изписано изумление.
— Абиру ще дойде с нас — каза той. — Този човек може да бъде много ценен. Имаме нужда от всеки, който може да ни помогне и който знае нещо полезно.
— Би ли ни обяснил по-подробно — настоя Подарж. Тя седеше с присвити очи и върху лицето бе започнала да се спуска маската на лудост.
— Не, няма да го направя и не мога да го направя — отговори Улф. — Но чувствам по-силно от всеки друг път, че имаме шанс. Ето какво, Подарж, искам да те попитам достатъчно силни ли са орлиците ти? Може би след дългия ви преход тази нощ ще трябва да изчакаме до утре вечер, за да си починат.
Подарж отговори, че всички са готови за предстоящата задача. И тя самата не била склонна да отлага повече.
Улф издаде заповедите си, които бяха предадени от Кикаха на маймуните, тъй като те се подчиняваха само на него. Маймуните изнесоха навън големи кръстачки и въжета, а другите ги последваха.
Под ярката светлина на луната те вдигнаха изработените от тънки железни пръчки здрави решетки. Хората и маймуните се наместиха в приличащите на хамаци люлки под решетките и се пристегнаха с ремъци. Орлите взеха с клюновете си въжетата, прикрепени към четирите края на решетките. Улф даде сигнал за потегляне. Въпреки че не бяха тренирали, всички птици излетяха едновременно и започнаха плавно да се издигат. Въжетата бяха дълги към петдесетина стъпки, за да могат крилатите твари да наберат височина, преди да вдигнат във въздуха решетките и хората.
Улф усети рязко дръпване и се оттласна с крака, за да помогне на своите носачи. Решетката му се наклони и едва не го изсипа. Подарж, която летеше над всички, издаде заповед. Орлите започнаха да изравняват дължините на въжетата и след няколко минути всички решетки бяха в хоризонтално положение.
На Земята този план би бил немислим. Една птица с размера на тези орли вероятно не би могла да излети, ако не се хвърлеше във въздуха от висока скала. Но дори и тогава нейният полет би бил много бавен и тя вероятно би се спуснала обратно на земята. Повелителя обаче бе надарил орлите със здрави мускули.
Издигаха се все по-нагоре и по-нагоре. Белезникавите стени на монолита блестяха под лунната светлина на една миля от тях. Улф стискаше ремъците и се огледа да види как се справят останалите. Хризеис и Кикаха му махнаха с ръка. Абиру не помръдваше. Развалините на кулата на Радамантий се смаляваха под тях. Не се виждаха никакви гарвани. За да се избегне случайната среща с някой гарван, орлите, които не бяха натоварени с транспортни функции, се бяха разпръснали надалеко. Цяла армада се издигаше нагоре. Пляскането на крилете беше толкова силно, че Улф се питаше дали този шум не се разнася твърде далече.